Източник : в. „Монитор“ от 16.06.2001 и в. „Монитор“ от 23.07.2004
снимка: https://yosifpetrov.com/
Ще се оправим, но когато това стане, над главата на Йосиф Петров ще има бъзе, поникнало 2 метра и половина, пророкува доайенът на родния парламентаризъм
Доайенът и символ на българския парламентаризъм Йосиф Петров е роден във врачанското село Чирен на 14 май преди 92 години. Завършил е средно техническо образование. 30 години е бил учител. Депутат в Седмото Велико народно събрание, което открива като почетен председател на първото заседание. Издал е няколко книги, сред които „Родна земя“, „Под развети знамена“, „Разпилени пъстроцветия“, „Смях и жлъч“ и др. Днес бай Йосиф е загубил напълно зрението си, но не и своята жизненост, интелект и поетичен дар.
– Г-н Петров, как ще премине утрешният ден за вас (бел.ред. – днешният ден за размисъл)?
– За мен съботата не е ден за размисъл. Аз съм си наясно. На 92 години съм и следя всичко. Размишлявам непрекъснато ден и нощ по всички обществено-политически работи. Известно време съм и участвал. И никога не съм оставял съботата като ден за размисъл. Аз размишлявам върху политическите събития, небесата, земята, живота, поезията.
– Какво все пак ще правите през този ден?
– Съботата няма да я посветя на размисъл, а на учудване. Аз съм учуден от събитията от месец-два насам. Стана нещо небивало досега в нашата история и много прилично на времето от 1989-а, както цял народ се юрна тогава. Сега също се е юрнал по царската свирка.
– Това не е ли закономерно?
– Няма нищо незакономерно изобщо в живота. Всичко е закономерно, но се получи един парадокс, жесток парадокс, а същевременно и смешен и жалък. А Царят няма да се избира. Ще се избират други. Това не е ли парадокс? Гласува се за един, а се избират други. А тия други никой ги не знае колко са, какви са и откъде дойдоха. Получи се нещо още по-неясно отколкото 1989-а и 1990-а преди Великото народно събрание. Не смея да пророкувам, че парламентът, който ще се избере и правителството, едва ли ще изкара 4 години. Имам едно стихотворение “Цар Симеон зор ще види с осем милиона комуноиди!”
– Това звучи като хуманоиди, но не съвсем. Кои са комуноидите?
– Ами ние. И вие и аз и всички – не сме комунисти, но не сме и демократи…А сме комуноиди. Наблюдавай ги. На селяните им взеха земята, ограбиха ги, и сега им я върнаха. А те ти казват по-рано по-добре си живеехме. Е това какво е? Комуноид, бе!
– А какъв е Вашият афоризъм за датата 17 юни?
– Ами вече го публикувах в един вестник :
“Свести се! Спри! Недей хитрува!
не вкарвай другите в беда!
И знай, че който не гласува – не заслужава свобода!”
– Значи вие сте от хората, които приемат гласуването като празненство?
– Да. И утре – неделята, е денят за тържествения акт на гласуването.
– А имате ли стих за онова, което ни чака след неделята?
– Това в стих не може да се изрази. Ако почне всичко в стих да се изразява, става много лекомислено и олеква. И аз, и ти, и словото, и нищо няма да влияе. Ти искаш хумор и лековатост. А аз имам много тежка и сериозна поезия. Една част от нея е с антитоталитарен характер, но не антикомунистически. Аз не съм антикомунист.
– Добре, каква е твоята сериозна прогноза за времето след изборите?
– Аз още преди 2-3 месеца казах, че България ще се управлява от коалиция между седесари и монархисти. Каквото и да се върти, пак така ще бъде. Аз съм бил републиканец цял живот, но имам необикновени почитания към личността на цар Симеон Втори.
– Вие сте доайенът и символът на българския парламентаризъм. Имаш ли някаква препоръка към тези, които сега ще влязат в парламента?
– Първо, смятам и имам една политико-нравствена позиция и го казвам публично, че големият разговор за българската съдба още не е започнал.
А трябваше да започне 1989-а г. Както започнаха Германия, Полша и други държави. Те разрешиха общите и големи въпроси тогава. А ние ги смазахме, смачкахме, обърквахме ги. Притъпихме ги и се започна игра с тази чужда и коварна дума консенсус. Тя бърка и народ и политика, и всичко. Но всичко това, което стана, е планомерно. То е планувано 10 години преди това. И ограбването, и заемите, и банките, които се образуваха и обраха нашите милиарди. Милиардите от милионите хора. И ги раздадоха после на свои. И ги обявиха за какво, кажи?
– …за кредитни милионери.
– Ето, пак засукани думи. Обявиха ги за несъбираеми. А вие журналистите ги нарекохте лоши кредити, сякаш е лош ученик. Виждаш ли как се легализира кражбата.
– Оставам с впечатлението, че хумористът Йосиф Петров е загубил веселостта си…
– Ама ние говорим по съдбовни въпроси. Какъв хумор!? Първо ние българите трябва да станем наясно за всичко. Всички трябва да изяснят всичко. Да се започне големият разговор. Но не да се караме и да продължаваме омразата. А да кажем откъде започна тая омраза! Кое беше основата на комунизма – класовата омраза. Тодор Павлов още 1944-а г. излезе с една статия за революционна ярост. Значи и революционна е малко, и ярост е малко, та и двете заедно – революционна ярост. Ами това е класовата омраза. А той беше капата на духовния живот. Сега не споменаваме това, но то още не може да изчезне от нашите души.
– Могат ли да се променят нещата?
– Естествено. Но трябва да се проведе разговорът. Да се каже има ли групировки, колко са, кои са – имената им и трите, занаята. Досега това го няма 12 години. И виновните в живота и в политиката да направят покаяние. А всички останали да дадат опрощение. А Йосиф Петров казва – “Не опрощение, а всеопрощение!”. Ето това трябваше да стане. И не е късно, ако сме цивилизован народ и ако имаме добри намерения.
– Какво помните от времето на Великото народно събрание?
– Тогава беше друго. Народът беше вдъхновен. Очакваше с големи надежди. Но за тия 10 години надеждите угаснаха, радостта увехна.
– Все пак не остана ли някаква надежда? Вие самият как запазихте духа си?
Остана, да! Надеждата, която винаги лъже хората, но те никога не се отказват от нея. Но аз освен гола надежда имам и дълбока вяра, че всичко ще се оправи. Но когато всичко се оправи над главата на Йосиф Петров ще има бъзе, никнало 2 метра и половина. В това съм убеден. Тоест няма скоро да стане. Няма народ загинал. Има народ изстрадал, измъчен, дал жертви, както ние сега.
– А какво ще съхрани нашата нация? Всеопрощението, за което говорите ли?
– Не. То е следствие. Разум и очовечаване. Е, това ни трябва. Разум и очовечаване. А го няма. Как може да има такива висши училища, толкова наука! А да няма разум и човещина! Такава престъпност и такива злини при такова образование – това е необяснимо. Прост човек не може да направи такава престъпност.
– Да се надяваме, че нещата ще се променят…
– Не трябва да чакаме, друг да го направи. Сами трябва да действаме. Аз живея сега с друг народ. Нямам вече съученици, измряха. Вие сте ми вече приятели. Всичко се променя. Аз имам едно стихотворение “История”. В която описвам последните 50 години. То накрая завършва така.
“Червеният терор и чумата кафява
прокълнати отдавна във гроб единен спят.
Човечеството милиардно поумнява
и става все по-мъдър и такъв светът.”
Вече няма атомна заплаха, няма Студена война. Умири се светът. Отива към демокрация. Аз когато бях ученик 20-те години, човечеството беше 2 милиарда, а накрая на 20 век стана 6 милиарда. А накрая на тоя сега казват, че ще бъде 15 милиарда. Значи длъжно е човечеството – пред перспективите на изчерпване на ресурсите – свършва петролът, енергията, ще търсят други работи. Предстоят тежки векове. Ама да не философстваме много. Макар да съм много приказлив, знаете…
– Да. Легендарна остава фразата ви за “хладката вода”…
– А-а-а-а. Сега ще ти разкажа целия случай. Вашата колежка Капка Георгиева тогава сбърка с мен.
– В какъв смисъл сбърка?
– Тя беше, както сме с теб сега. Правеше интервю с мен и с поета Георги Константинов. Нали и двамата се на различни полюси. Събра ни отзад откъм Коня, удобно в коридора. И накрая вика, г-н Петров, последен въпрос – “Как се чувствате вие във Великото народно събрание?” И понеже аз съм шегобиец, й викам: “Момиче, в мойто село в такива случаи казват: “Чувствам се като хуй в хладка вода”. И тя – хихихихи, смее се. Аз разбрах, че тя ще го напише, и й казах “Слушай, момиче, да не направиш някоя поразия. Това са наши интимни работи. А ако го направиш, сложи едно “Х” с две точки след това. По-интелигентно ще е. Тогава щеше да бъде престижно, а няма да е цинично. Тя не го направи. Аз никога не казвам цинизъм заради цинизма. А заради хумора, за цвят, за радост, за смях! Или за поука. А за самия цинизъм е грозно. А аз не знам, че е излязло във вестника, и седя на заседание. То започна и идва Велко Вълканов и размахва вестник и отдалеч вика “Бай Йосиф, може ли такова нещо”. И плаче. Абе Велко, викам, аз съм се пошегувал, а тя е злоупотребила. Ей такива спомени. Но това не го казвам за интервюто.
– В такъв случай, като за последен въпрос – къде е днес “хладката вода”?
– А-а-а, сега съм се оттеглил. Аз съм на 92 години. Сега е време да съм мъдър. Ако не си мъдър на 92, кога? Мен ми се живее и искам да удължа живота си. И разсъждавам над това с какво да се храня, над съня ми, с кого да общувам. И чувствам неизказана радост, че съм жив, не мога да се нарадвам. Радвам се на всяка капка, на всяка хапка, на всяко камъче и неодушевен предмет. Тоя свят е изумителен. Тоя свят е вечен и безконечен. Вечен и безконечен, и двете. А можеш ли да си представиш, че е безкраен светът? Не можеш. Защото ние хората имаме 5 сетива. А може би ако имаш 555, тогава ще го усетиш. Тоест, човекът е животинче някакво, а той се прави все едно е Божество.
Източник : „Монитор“ от 23.07.2004
Имах безгранично доверие на Радой Ралин
Видяхме се преди две седмици с Ралин и си побъбрихме за женгаджлък, разказва лирикът-доайен
Днес България се прощава с Радой Ралин. Опелото е в 10.30 часа в църквата „Свети Седмочисленици“. Сред най-близките приятели на покойния сатирик бе поетът Йосиф Петров. Той е и единственият, посветил приживе стихотворение на автора на „Люти чушки“.
– Г-н Петров, какво си отиде с Радой Ралин?
– С Радой Ралин демократична България загуби един от най-големите си приятели, почитатели и поддръжници. Той остава единственият за онова време в сатиричната българска поезия, който можеше от време на време да провре нещо. Радой написа една гениална епиграма – „Човек за човека е брат. Разбра ли, бе, гад!“
Познавам го отпреди Девети септември. Един мой земеделски приятел беше асистент в Университета. Като завърши стана учител по химия в Сливен. Там Радой е бил негов ученик, аз през 1939-а издадох първата ми книга „Родна земя“ – селска лирика. И Радой още оттогава знае моята поезия.
– Вие единствен му посветихте стихотворение приживе. Защо?
– Написах „Синовна дружба“ преди няколко години – казах си: „Радой има заслуга за мен, а аз не съм написал нищо за него. Трябва да остане нещо от мен за него“. И го написах.
– То започва: „Хисар за тебе плаче“, защо?
– Защото там имаше писателски дом и Радой в продължение на 40 години ме канеше всяка година да ида. Аз не отидох. Бях учител и исках да съм самостоятелен. Стихотворението обаче го написах след промяната на десети ноември.
– Той хареса ли го?
– Чете го и се разтрепера. Беше много доволен, защото никой не го е оценил като мен. Всички навремето го хвалеха, викаха, той беше действително легендарен, жив още беше легенда. Сега го оплюха, бандитите го направиха на нищо. Той се ползва с уважение от свестните хора, оплюха го несвестните. Свестен е народът!
– Знам, че се виждахте с него. Кога се срещнахте за последно?
– Скоро беше – може би преди 2 седмици. Дойде тук, вкъщи. Побъбрихме си.
– За какво?
– Ами нали знаете, той все се шегуваше. И бъбрихме за женгаджлък. Беше чешит – това е точното определение. Но и легендарен. Ние с него си опазихме приятелството от начало и до край.
– А партийни спорове имахте ли?
– Не. Преди много години само му се разсърдих за кратко. Аз бях земеделец, а той ме кани да се приобщя към Партията. Не да стана член, но някак си да приема нещата. Аз не приех, и тогава му се разсърдих. Казах му, че в „Стършел“ са една банда. Но после продължихме приятелството си. Няколко дни след промяната на десети ноември имаше събрание на писателския съюз. И Радой става и казва: „Трябва да се възстанови веднага членството на двама изключени наши членове“. Единият бях аз.
– Преди години вие станахте депутат, той не…
– На мен ми писаха – „Кандърдисайте вашия приятел Радой Ралин да го изберем за депутат“. И аз му рекох: „Абе, Радой, твойте хора от Сливен ми пишат писмо, настояват ти да влезеш в Парламента. А той – “не! Не желая”. И не стана депутат. Аз имах безгранично доверие в Радой. Даже съм му поверявал за два месеца стихотворенията от каторгата в Персин.
Три години бях в концлагера без съд и присъда. За това време направих една книга „Вик от каторгата“. Пишех по четири и ги повтарях наизуст стотици пъти, за да ги запомня. После пишех още четири, и тях запомнях. За тези три години направих седем четворки. Като излязох ги написах на машина, сложих ги в един буркан и ги дадох на един мой ученик-член на Партията. Той ги скри на тавана, и така престояха още 30 години – от 1959 до 1989. Радой също опази стихотворенията. За двата месеца, когато бяха при него можеха да изчезнат или нещо да им се случи, но той ги опази.
Синовна дружба
Хисар за тебе плаче.
Хисар по теб тъжи.
Тъжи като сираче.
Ще дойдеш ли, кажи?
Смълчан домът те чака,
духовният ти дом,
където ти изплака
премъдрости цял том.
Потръпвам в сладка тръпка,
от радост засиял,
че с Вазовата стъпка
и ти си тук вървял,
где извори целебни
ни шепнат с древен глас
и старини вълшебни
ни хвърлят във прехлас.
Мъже, жени отново
под звездния светлик
жадуват твойто слово,
бленуват твоя лик,
че в битка с дух коварен,
с езика на Езоп,
ти стана легендарен,
пръв сатирик до гроб.
Разкрил велики тайни,
водил вековен бой,
ела и сила дай ни,
безсмъртен наш Радой!