Или ще се оправя, или ще умра!
Интервютата са публикувани във вестник „Монитор“ на 24 януари 2004 г. и на 14 май 2005 г.
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА
СНИМКА: МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА
Димитър Киров е сред художниците-емблеми на днешното българско изкуство. Роден е на 20.05.1935 г. в Истанбул. Когато баща му бил 17-годишен, заминал от България да търси щастието си в Аржентина. Останал там две години, после с параход заминал за Италия, а след това пристигнал в Истанбул. И за да не се върне с празни ръце в България, се оженил. След раждането на Димитър, семейството се прибира в родината. Киров завършва през 1959 г. Художествената академия в София, специалност декоративно – монументална живопис при проф. Г. Богданов.
– Г-н Киров, наскоро се завърнахте от изложба в Париж. Какво показахте на Града на светлината?
– Картини, които представят най-добре Димитър Киров. В моите изложби винаги има балерини, винаги има Пловдив, има от цикъла “Изгорелите икони”, музика. Цялата изложба е от 40 работи, все живопис. Само 3 литографии има.
– В коя галерия подредихте картините?
Изложбата беше в един страхотен хотел, който е много стар и скъп. Аз и жена ми Русалия няколко пъти сме били гости на хотела. Стаите струват най-малко по 500 евро, нагоре до 2500 евро. Казва се “Скрип”, намира се на 50 метра от Операта. Там имахме щастието да гледаме спектакъл на Юрий Григорович, който поставяше „Иван Грозни”. Срещнахме се и с великия режисьор Ролан Пети. Той беше става на 70 години, подарих му графика.
– Ако трябва да нарисувате картината на днешна България, каква ще е тя?
– Вижте какво, хайде да не говорим за днешна България. Нещата са такива, че просто не ми се говори! Трябва да имаме едно народно събрание от 50 човека. България е много малка да има парламент от 250 души и по още двама-трима към тях. Тая бедна държава издържа много идиоти. Аз я обичам премного, за да мога да говоря за идиоти.
– Ядосан ли е Димитър Киров?
Явно, че е ядосан. Прекарах един инфаркт и се вълнувам от тия работи. Затова да ви кажа право, гледам да стоя далече от политиката.
– Тогава да поговорим за изкуство. Кога ще видим пак ваша изложба в София?
– През 2005-а ставам на 70 години и ще направя изложби в София и Пловдив. “Димитър Киров преди 50 години”- Ще има студентски неща, много интересни.
„Истанбул“, 1977 маслени бои, платно, 38/45
РЕПРОДУКЦИЯ: ГАЛЕРИЯ „ДЖУРКОВИ“
– Българското изкуство конвертируемо ли е в чужбина?
– Българското изкуство включва много неща в себе си. Има авантюристи и такива, които са живели в Париж, пък идват да живеят в България… Аз мога да говоря за моето изкуство –който го е видял, го е харесал. А пък за другите не мога да отговарям.
– Коя жертва не бихте направили в името на изкуството?
– Хората, които говорят за жертви в изкуството, не са искрени…. Тази максима поне за мен не е вярна. Аз си обичам и изкуството, и жената. Ставам в пет часа, работя до един и после сме заедно с Русалия.
– Кое е най-важното за един художник?
-Всеки си има свои прийоми. За мен най-важното е да бъда себе си, а не да се правя на някой друг.
– Компромиси правили ли сте?
– В изкуството, ако човек не бъде верен на себе си, значи е загубен, значи е подражател. Аз не мога да правя компромиси. Не знам дали това е рецепта за успех, но знам, че това е моето кредо и съм му верен. Има много неща в главата ми, които не мога да изразя, но или ще се оправя , или ще умра!
– Мислите ли за Смъртта?
– Не. Смъртта не е лошо нещо, когато дойде е добре дошла. Не можем да превъзмогнем нещо, което е неизбежно.
– Днес (бел. вчера) изпратихме Йордан Радичков. Вие бяхте приятели с него. Как ще го запомните?
– Йордан е голяма работа. За голямо съжаление не го удостоиха с Нобеловата награда. С това България загуби много, защото нашите държавници не направиха нищо. Малък народ сме, а явно наградите не се дават според таланта, а според влиянието. Той не можеше да бъде преведен и това е най-голямата му трагедия. Звучеше на български. Имах щастието да бъда при него заедно със съпругата ми на 7 декември 2003. Това беше малко преди да заминем за Париж. Тогава му нарисувах портрет, а той написа няколко думи за мен. Париж видя портрета му, защото беше в изложбата. Но е много тъжно. Не мога да си представя, че повече няма до го видя.
– По един или друг начин той винаги ще е с нас…
–Това е и така, и не е. Защото човека го няма.
Баща ми ослепя, когато бях на петнайсет
„Зима в Стария град”,1988 г., 55 х 46 см, м.б., платно.
РЕПРОДУКЦИЯ: ГАЛЕРИЯ „СЕЗОНИ”
– Г-н Киров, на 20 май празнувате 70-и рожден ден. Този юбилей повод ли е за житейска равносметка?
– Не. Равносметката е да съм жив и здрав да рисувам всеки ден. Започвам от седем и половина сутринта до дванайсет и половина и така всеки ден правя по една картина. Събота и неделя отиваме с жена ми в близкото село Марково, където си почиваме.
– Тази седмица открихте две изложби в София, всеки рожден ден ли отбелязвате с експозиция?
– Не. Започнах да ги отбелязвам така от 1964-а с една изложба в Пловдив. То изложбите никога не са съвпадали с датата на рождения ми ден, но винаги са били през май. Обичам го този месец.
– Към какво се връщате с носталгия?
– Към изминалата младост, макар че тя беше бедна. Следването ми беше много тежко. Баща ми ослепя, когато бях на 15 години. Десет години никой не ми е помагал, на 18-годишна възраст започнах да си вадя хляба не само на мен, но и на цялото семейство. През 1959-а в Академията дори щях да се самоубия. Имам един автопортрет от тогава – направих го и паднах от немощ, от глад.
– Сред картините, включени изложбите, има две, озаглавени „Разпятие“. Едната е от 1990-а, другата от 2005. Кръстът ли е символът на този 15-годишен период?
– Първото разпятие го рисувах за една изложба „Разпятия“ през 1990-та или 1991-а, не помня точно. След това заминах за Париж да ме оперират…Вижте, цялата българска култура беше разпъната след събитията, които дойдоха след 1989-а. Едно време държавата отпускаше пари – правили сме по десет национални изложби и половината картини се купуваха. След 1989-а не знам някоя българска галерия да е купила и една работа на български художник. Държавата мисли за всичко друго, но не и за творците, които са културата на една нация. Много от художниците се преквалифицираха, търсят си хляба къде ли не. Това не е нормален живот за творците в България.
– А обикновените хора ценят ли онези, които създават култура?
– Българинът е човек, който има желанието да цени. Но понеже е обвързан със съществуването ден за ден, няма възможност да оцени както трябва нещата. Във Франция отношението е различно, но и там хората са богати.
– С какво ви промениха последните 15 години?
– С това, че въпреки, че живея в България, потърсих живота си зад граница. От какво да съществуваме тук? Нашият занаят не е като музиката – купуваш си един инструмент и свириш на него цял живот. Всички бои, рамки, платна, са огромен разход! Откъде ще ги взема, ако разчитам само на това, което ми се купува в България? У нас е невъзможно да се оцелее само с изкуство. Аз живея благодарение на продажби в чужбина, но ето, неотдавна имах две изложби в Страсбург. Едната беше в Съвета на Европа, другата беше в най-хубавата галерия. И от двете изложби не ми купиха нищо. Но една от картините ми беше открадната от Съвета на Европа.
„Миниатюра“, маслени бои, фазер, 19/24
РЕПРОДУКЦИЯ: ГАЛЕРИЯ „ДЖУРКОВИ“
– Тази кражба е и комплимент…
– Голям комплимент, ама да беше дошъл да му я продам! И това е вътрешен човек. Защото на входа има такава апаратура, че не можеш да влезеш и излезеш, без да те снимат. А то е изнесено през задния вход, където са леките коли. Значи е човек, работещ в Европа. Много съжалявам, те може да са всичко, но този акт ги връща назад.
– В България крали ли са ви картина?
– Някога във Варна, през 80-те години правих една изложба. Тръгвайки от галерията не знам къде, е паднал и изчезнал един автопортрет.
– Като заговорихме за Европа, какво ни чака след влизането в ЕС?
– Питайте политиците, аз лично нищо не очаквам. Това е предизборен фарс – лъжат народа с какво ли не, че ще влезем в Европа. За да влезем в Европа, първо трябва да вдигнат заплатите по 2000 лева. А моята пенсия е 75 лева, когато между 1980 и 1988-а, съм дал на държавата 80 хиляди лева. И тези пари изчезнаха. Ако ги бях оставил в книжка, сега щях да живея като Крез. Така че, който иска да си влиза в Европа! Аз знам, че никога няма да влезем в Европа с тия ниски заплати. А как ще ги вдигнем? Къде отиваме? Защо отиваме? За някой, който иска да си пише актив, че сме влезли. А като влезем какво? Европа ще ни приеме с разтворени обятия и ще си бръкне в джобовете ли? В настоящия момент ние не сме на този етап, в който трябва да влезем в Европа. Народът няма пари да отиде с автобуса от покрайнината до центъра на града, а ще влиза в Европа! Много се извинявам, но нека бъдем реалисти. Аз съм реалист, защото съм художник.
– Преди години Пол Гоген нарисува „Откъде идваме? Кои сме? Накъде отиваме?“. Вие имате ли отговор на този въпрос?
– Не може да намерим точен отговор. Аз съм щастлив, че живея в България. Но моето щастие се затваря в моето ателие. За голямо съжаление, не мога да помогна на бедния ми народ.
– Как ще коментирате похода на хора като Азис към парламента?
– Кой е тоя?
– Един фолкпевец със скандален имидж и водач на листа в „Евророма“.
– В България всичко е възможно, да си правят каквото искат. Аз вече съм на години и здравето ми не е много добро. Не бих искал да се занимавам с политика. Който е мераклия за парламента, значи иска по някакъв начин да се облагодетелства. Според мен Народното събрание трябва да е от 80 души. 250 души са много за България и около тях има още от 5 до 10 човека, които получават страшни заплати. Но не ми се мисли по тоя въпрос, защото ставам тъжен.
– Музиката е постоянна тема в творчеството ви, каква музика звучи в България в момента?
– Чалгата. Това е диагнозата на обществото ни. Щастливи момчета и момичета пеят и забавляват народ и сега се включват в предизборната борба. Уж не се занимават с политика, пък ще ходят да пеят на тая или оная партия, защото ще им платят.
– Защо личности-емблеми на България като Йордан Радичков си отидоха тъжни?
– Нямам чувство, че Йордан Радичков си е отишъл обиден. Бях у тях 15-20 дни преди да почине. Той беше мъдрец, човек който заслужаваше световните награди. Но и при Нобеловата награда има политика. Не могат да го преведат така, че да усетят аромата на този творец. Той звучи много добре на български. Интонацията на чуждите езици няма нищо общо с онова, което може да предаде Йордан Радичков.
– Има ли битка между поколенията?
– Може да има между некадърните поколения, но не и между онези, които са творци. На изложбите ми дойдоха различни поколения творци, които ме обичат. Ние сме хора, всеки един е творец, уважаващ другия и толкова. Не може да има битка между нас. Аз не съм маниак да кажа „Само аз съм в България“. Аз уважавам онези, които са истински творци, независимо от кое поколение са.
– Често споменавате думата „творец“. Творец не е ли само Господ?
– Ами и ние сме в известен смисъл малки господчета.
– Защо не преподавате?
– Когато завърших Академията, бях една година учител по задължение в гара Кричим. Трябваше три години да преподавам, но останах само една, защото не ми осигуриха пълни часове. През 1975-а ме направиха заслужил художник. Тогава от Министерството на културата ми се обадиха и казаха „Другарю Киров, имате право да станете асистент в Академията“, аз им отказах. В 1980-а ме направиха народен художник. Пак ми се обадиха „Имате право да станете професор в Академията“, аз пак отказах. Познавам много творци, които са станали преподаватели. Едни са го направили, защото нямат друг начин да съществуват. В Академията преподавателите са три пъти повече от студентите. Отделно си има хора, които са родени професори. Аз не мога да си давам мисленето на всеки един глупак. Имам един живот, не двайсет. Не съм се родил за преподавател, а за художник. Научил съм много хора на много неща, но това е в приятелския разговор, в човешките отношения, в любовта към човека.