Няколко глави от Книга Вълнарова, или как се живее между корици, букви и знаци

EЛЕНА КРЪСТЕВА

Поне един невидим човек наднича от всеки рафт във всяка библиотека. Полът му няма значение – ролята му е „да ни привика“ към книгата, да ни накара да я разлистим, купим, прочетем. В последните години на моите лавици доминира една жена – Милена Вълнарова. Извън книгоиздателския бранш името ѝ рядко се споменава, а тя е сред най-ярките графични дизайнери и у нас, и по света – автор на десетки корици, лога и типографски решения. Има награди от международни конкурси в Япония и Корея, у нас е удостоявана със „Златна четка”, а преди няколко месеца получи наградата „Христо Г. Данов“. Работата ѝ я вкарва в хиляди домове, но Милена предпочита да остане скрита между кориците.

Коя е тази жена? За да я „прочетем“, не е достатъчно да споменем наградите ѝ. Представете си я на четиринайсет, току-що станала от сън. Трябва да се приготвя за училище, отива в другата стая, а там някакви мъже в униформи преобръщат къщата. Милена може и да е срещала думата „обиск“ в книгите, но сега тя ѝ се стоварва с тежестта на реалността. Оказва се, че нейният баща е заподозрян от Милицията за анонимно писмо до ХII конгрес на БКП. Той е следеният човек, а семейството ѝ – наблюдаваното семейство.

Прелистваме няколко години от Книга Вълнарова и Милена вече е студентка. Работи в едно списание, възложили са ѝ да прави корица. Трябва да се вижда социалистически завод с голям комин. Има го в корицата. Обаче, това, което младата дизайнерка не е видяла на кадъра от формат „лайка“, е надписът „К** за ЦСКА“. Следва „мъмрене пред строя“ – друга картина от соца.

Още няколко страници и демокрацията вече е дошла, а Милена Вълнарова е в Базел, за да учи Графичен дизайн. Но в родината на кравата Милка, тя не ръба шоколади. Яде веднъж на три дни, а банята е леген в средата на стаята.

Измежду тези откъси от Книга Вълнарова невидимата жена постепенно придобива образ и плът. Коя е любимата ѝ книга? Как би изглеждала корицата на собствения ѝ живот? Зададохме ѝ тези въпроси за Артотека, чието лого е дело именно на Милена Вълнарова. Получихме отговори, които ни позволяват дискретно да прелистим няколко страници от личния ѝ житейски роман. И колкото и да е странно – оказа се, че досега нито един издател не се е сетил да ѝ поръча корица на любимата ѝ книга.

Милена Вълнарова със стихосбирката на Стефан Радев „Аз бях и сянка, и гора“ – корицата е нейно дело, а изданието е на „Жанет-45“. https://janet45.com/p/8674-%D0%B0%D0%B7-%D0%B1%D1%8F%D1%85-%D0%B8-%D1%81%D1%8F%D0%BD%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0

I. Училището на камъка

– Госпожо Вълнарова, завършили сте Илюстрация в НХА и Графичен дизайн в Швейцария – какво ви остана от тези два свята?

– Предимно спомени. Всъщност в Базел учих графични техники, висок и дълбок печат, литография и сериграфия (ситопечат). Това са най-щастливите години от живота ми, защото нямаше компромиси и имаше невъзможни неща.

– Какво е да си български студент в чужбина веднага след падането на Желязната завеса? С какво чувство връщате лентата?

– Бяхме непознат народ, тъй като още нямаше много наши сънародници. Беше нормално да те спрат на улицата да питат какъв е този език, да ти споделят, че си първият българин, когото срещат. Да те срещне колега от друг клас и да каже, че е бил в Будапеща на сватба, за да те зарадва. Живеехме безкрайно мизерно, но бяхме горди, че оцеляваме с храна три пъти в седмицата понякога, баня-леген в центъра на кухнята и тоалетна на полуетажа. Огромен културен шок беше начинът, по който се гледа на изкуството и дизайна.

– Колко време останахте в Базел?

– Три години.

– Там ли научихе немски или го знаехте отпреди?

– Дори не знаех как да кажа, че не говоря немски. Заминахме с една приятелка и деветгодишната ѝ дъщеря. Събирах списания и рекламни брошури – от там научих много думи. В Базел се роди голямото ми дете. Явих се бременна за първия семестър – най-нагло, бих казала. Никой не беше забелязал, освен шефа на специалността, който имаше деца. Другите художници се радваха, че съм малко напълняла. Той извика на разговор и ме попита какво правим. Казах: „Правя си нещата за семестъра за три месеца, после излизам в отпуск и ще видим.“ А до този момент подобно нещо в това училище не се е допускало. Това беше първият подобен случай. Толкова нахално същество съм била. Но какво да направя – да се прибера ли? Така изкарахме една година. Живеехме в сграда, която подлежеше на реновиране и беше безплатно – с легенчето в кухнята. Но не само ние бяхме така. Повечето студентски квартири бяха в много стари къщи – с обща тоалетна на етажа, без баня, дори без канал за баня. Дори дъщеря на милионер, с която живяхме – тя беше пианистка, имаше роял, но банята ѝ беше същата с легенчето в кухнята. Просто такива бяха сградите.

– Как протичаха лекциите?

– Повечето бяха практически. Всъщност учиш занаят. При литографията например търкаш камъни. Трябва да махнеш един слой на ръка с абразив, има техника как се търка, как се върти един камък върху друг.

– Рембранд така ли е правил?

– Той и си ги е рисувал…

II. Преди компютрите

– Свързват Ви с най-добрите години във визуално отношение на списание „Ритъм“, то ли беше първата ви работа?

– О, не! Първото ми списание беше съвсем друго, там се научих на тънкостите на тогавашната полиграфическа работа. Била съм на деветнайсет години, студентка в Академията. Нямаше компютри, буквичките се снимаха и лепяха. Всички заглавки се лепята с Рубер цимент лепило, а то се купуваше от магазина на СБХ на „Шипка“ 6. Ходех в Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“ при печатарите. Важното беше човек да носи бутилка водка – казва какво трябва да му се снима и сяда и чака. Правила съм цветоотделки на ръка за диплянки и прочее неща… Като нарисуваш нещо и започваш да схващаш, че жълто, циан, магента и черно правят неща… В това списание веднъж стана голям гаф: на корицата трябваше да има комин на социалистически завод, изображението се кадрираше от диапозитив лайка, но човек не може да види какво точно пише на комина. Това се разбра, когато списанието беше отпечатано – на големия комин пише еди-какво си – с три букви – за ЦСКА. Та ни викаха да ни се карат. Май мъмрене се наричаше по онова време.

– Сещате ли се за какво изхарчихте първия си хонорар?

– Като студенти правехме някакви неща, които представяхме не художествен съвет на СБХ. Комисията оценява твоя труд, имаше и тарифа. Книжката с тарифата беше много важен документ, който всеки уважаващ себе си студент трябва да изучи. Какво казваше тарифата – за илюстрация от 10 до 80 лв. Снимка от 5 до 20 лв. И така нататък. Още преди да заминем, бяхме измислили един календар с 13 илюстрации плюс още около 200 снимки. И после родителите ни взеха тези пари – бяха няколкохиляди лева, което беше ужасяващо голяма сума за онова време.

Част от книгите, които дължат кориците и оформлението си на Милена Вълнарова в каталога на издателство „Кръг“. https://kryg.eu/

III. Без собствен почерк

– Коя беше първата ви корица? А първата, за която си казахте: „Това вече е моят почерк“?

– Първата корица… Мисля, че е каталог на SPS (Софтуерни продукти и системи) от 1987 г. Там има нарисуван един титан Атлас на квадратчета… С един машинен шрифт… Доста ужасно, нали? А иначе нямам много корици с моя почерк, опитвам се почеркът да е на автора, не мой. Преди много години един човек ми каза: „Как е възможно така точно да ми погледнеш в главата?“ Най-ценния комплимент.

– Случвало ли се е да създадеш корица, за която да си кажеш, че е по-добра от текста на книгата?

– Това не е добре. Нищо не компрометира слабия продукт повече от хубавата опаковка. Но си мисля, че съм късметлия и не ми се е случвало да правя такива корици.

– Кое е по-трудно – да работиш по книга с богат сюжет или книга, в която почти нищо не се случва?

– И двете.

– Професионален читател си поне от 30 години – каква кукичка търсиш в текста – историята, атмосферата или някакъв конкретен образ?

– Кукичката сама си идва, предпочитам да ѝ се доверявам.

– Коя е „най-мъчната” ти книга и защо?

– Не е една. Там, където общият дизайн трябва да носи характер, който е изцяло извън зоната ти на комфорт, е трудно.

– Има ли ритуал, без който не започваш работа? Разкажи малко повече за дневния си ритъм – спиш малко, работиш много…

– От 5 до 9 сутринта са най-важните за измисляне неща, от 9 до 15 – техническите, от 15 до 19 – задължителна разходка – със слушалки, музика и подкасти… В 19 отговор на насъбралите се в периода 15 –18 ч. имейли. Още някаква работа, ако е останала. Вечеря. Тъп сериал за заспиване към 23 ч. От всичко най обичам проучвателния процес преди да започна работа. За него понякога не остава достатъчно време.

– Как разбираш, че една корица е завършена?

– Когато ми писне да се притеснявам, че не съм я измислила и направила достатъчно добре.

– Работата в областта на логото и типографията е друга важна за теб област. Пресилено ли е да се каже, че книгата, логото и типографията са твоята света троица в дизайна, или го виждаш по друг начин?

– За мен са три различни като смисъл понятия. Типографията е език, който се използва при създаването на визуална идентичност и на книжната корица, която е ключалката, през която читателят има възможност да надникне в книгата.

– В гилдията казват за теб, че си рядка комбинация от работохолизъм и скромност. Какво означават наградите за човек, чиято работа често остава без лице пред широката публика?

– Не знаех, това е признание. За човек с обратнопропорционално на изискванията си самочувствие, е важно някой понякога да оценява работата му. Често е сламката, която го измъква за малко от океана на депресията.

– Кои художници те вдъхновяват днес? Същите ли са, от които си се учила или има нови имена?

– Isidro Ferrer, Angela Smyth…

– Ако трябва да направиш корица на собствения си живот, какво ще има на нея?

– От миналия век съм я измислила, с огледално фолио. Аз съм вашето огледало. Без компромис.

– Коя книга би подарила на непознат?

– „Същността на слона“ от Тон Телехен.

Ако не ви се чете интервю – тази книга ще ви разкрие всичко за вътрешния свят на Милена Вълнарова. Корицата е нейна, а издателството е „Точица“. https://tochitza.com/produkt/sasthnostta-na-slona/

– След толкова много книги – каква история все още мечташ да разкажеш чрез една корица?

– Такава, че да може да счупи поне прозорец. Харесвам тази мисъл на Даниил Хармс: „Едно стихотворение трябва да е написано така, че ако го хвърлиш по прозореца, стъклото да се счупи”. Напомни ми я Мария Степанова – така тя отговаря на въпрос защо не пише поезия в момента. Много харесвам Степанова, правих корицата на българското издание на романа ѝ „Фокус”.

III. Мярка за човек

– Твоите корици живеят в хиляди домове и библиотеки, а името ти често остава в сянка. Как се живее с това да бъдеш едновременно толкова видим и толкова невидим?

– Доста комфортно и самотно, може би. Детската ми мечта е да съм невидима и да лекувам хора. Не успявам да осъществя дори половината.

– Има ли книга, по която би искала да си работила, но не са сетили да ти я възложат?

– Има, но не бих работила по нея до 2031 година.

– Коя е тя?

– „Майстора и Маргарита“от Михаил Булгаков. Може да се каже, че тази книга ми е съсипала живота. Прочетох я в оригинал в девети клас – учех в руското училище по настояване на баща ми. Като царски офицер той искаше детето да знае руски език.

– Не знаех, че баща ти е бил царски офицер…

– Бил е на двайсет и няколко години – в окупационните войски в Гърция. След преврата на 9 септември 1944 г. вместо да го убие, новата власт го праща на фронта срещу германците – довчерашните съюзници. И аз съм ходила на руска детска градина и в руското – 133 училище до седми клас. Та когато бях в първи-втори клас, мислех и на двата езика.

– Имаш ли спомени за тормоз над семейството ти?

– Имам спомени, разбира се. Събуждаш се една сутрин за училище – аз сама се събуждах – и гледаш – в къщи е пълно с хора. И те ровят из библиотеката. Тя е една голяма такава – висока над три метра по цялата стена. Казаха ми да изляза. Аз много се възмутих, защото трябва да си събера нещата за училище! Прибраха баща ми за около седмица… Години по-късно ходих да чета досиета и знам защо са го прибрали. Сигурно, защото е написал анонимно писмо до не помня кой конгрес на БКП през 1981 г.

– Дванадесетия.

– Май да. Изпраща го някой от името на Всенародно движение за демокрация и граждански права. Цък… И от април до декември 1981 г. някакви хора – филолози, графолози и не знам още какви специалисти – са правили разследване. И в крайна сметка са разбрали.

– Как се развиха нещата?

– Пуснаха го. След профилактиране – както се казва.

– Каква беше професията му?

– Успява да се отърве от Народната армия след войната и записва да учи медицина. Работеше в Бърза помощ. С какво се занимавах аз като дете – прибирам се след училище, нашите ги няма и аз четях Большая медицинская энциклопедия – имахме и шестте тома.

– В крайна сметка избираш пътя на книгата. Как преодоляваш страха от големия автор и голямата отговорност да създадеш корица по литературен шедьовър?

– Не го преодолявам. Казвам си: „Аз нищо лошо не правя. Аз толкова си мога”. Това се опитвам да си наложа, иначе човек ще се стопи рано. Щом са ми възложили дадена работа, значи имат доверие в мен и аз също трябва да се доверя, това е взаимен процес. Почти винаги се опитвам да се убедя, че нищо лошо не съм направила и не съм навредила.

– Тази самокритичност е прекалена…

– Опитвам се да гледам обективно, нали това е професионализмът – да, можеш да прецениш не само на другите.

– Когато ходиш на изложба на колеги, какво търсиш да видиш в техните произведения?

– Различни неща. Някои колеги си ги обичам и там съм благодарна да мога да гледамтова, което е в душите им. Общо взето навсякъде гледам душата. Дразня се, когато видя наподобяване. Радва ме, когато видя нещо, дето ти си викаш: „Ей това, ако можех аз да съм го направил”. Радвам се като видя мисъл, когато мога да схвана причината, че нещо е направено по този начин.

– Кое е най-голямото предизвикателство пред талантливия човек в България?

– Зависи от човека. Той може да е много талантлив и да може да мине през трупове. Не трябва да минава през трупове! Ако ще да го мачкат, човек трябва да остане човечен. Реализацията не е на всяка цена! Най-важното в тоя живот е не да навредиш на другите хора, а да ги правиш по-добри по някакъв начин. Когато не си успял, си живееш с чувството за вина цял живот. Но има и хора, които се променят към по-добро. Сигурна съм, виждала съм го.

Дизайнерката в компанията на Еко и птицечовката в книжарница Umberto & Co. https://www.umbertoandco.com/.

Книгите на масата са част от огромния ѝ принос в каталога на издателство „Лист“. https://listbooks.bg/