Септемврийското въстание – бунт по поръчка

Иван Милев рисува акварела „Септември 1923 г.“ около две години след въстанието.

Два месеца БКП оказва яростна съпротива на внушенията от Москва, до края на август правителството на Александър Цанков се отнася доброжелателно към комунистите, разказва историкът доц. Владимир Станев

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/АРТОТЕКА

Сто години след Септемврийското въстание от 1923 г. то продължава да е незарастваща рана в българското общество. Месеци след смазването на бунта гениалният Гео Милев пише поемата си „Септември” с вярата, че септември ще бъде май, а човешкият живот – безконечен възход. В соцвремената комунистическата пропаганда експлоатираше максимално произведението на поета, а около самото въстание светеше ореола на първия антифашистки бунт в света. В началните години на демокрацията „Септември” остана на заден план в уроците по литература, а нимбът на антифашизма на Септемврийското въстание започна да избледнява.

С днешна дата темата продължава да противопоставя българите, а вече е време да можем да говорим спокойно за тези събития. Затова поканихме доц. д-р Владимир Станев, преподавател в катедрата по История на България в Софийския университет. Той е не само сред най-авторитетните изследователи на този период от българската история, но и увлекателен разказвач. Използвахме случая да потърсим мнението му и по актуалните въпроси за националния празник на България и Паметника на съветската армия. Публикуваме интервюто в две части. (Втората част четете тук: https://artoteka.bg/vladimir_stanev/ )

Владимир Станев

– Доц. Станев, сто години достатъчно ли са, за да се даде обективна оценка на случилото се през септември 1923 година?

– Сто години са предостатъчен период, имаме натрупани доста материали, новооткрити документи. Проблемът е, че обществото не е готово да чуе по-различна версия за случилото се през 1923 г. То продължава да стои на това, което е научило в училище преди много, много години. Трудно възприема новите интерпретации на това въстание. А и хора на високи държавни позиции непрекъснато говорят срещу „пренаписване на историята“, сякаш историята е нещо застинало и не подлежи на нови интерпретации и преосмисляне. Тази година излезе съвсем нова книга на проф. Веселин Янчев, посветена на Септемврийското въстание и на това как държавата и най-вече армията се справя в ситуации на гражданска война. Това е първото подобно изследване от много години насам. По неразбираеми за мен причини трийсет години след 1989 г. Септемврийското въстание остава встрани от интереса на изследователите. Вероятно не са искали да се ангажират с тема, която е доста политически опасна, но продължава да вълнува хората.

– В соцепохата ни учеха, че Септемврийското въстание е първото антифашистко въстание в света, после това определение отпадна. Възникна и въпросът доколко е въстание?

– Септемврийското въстание е насочено срещу властта, която се установява с военен преврат на 9 юни 1923 г., а именно правителството, начело с проф. Александър Цанков. Лявата интерпретация на събитията, която продължава да господства в нашето общество, го смята за фашистко правителство, което изобщо не е вярно. Доказано е, че нито Александър Цанков е фашист, нито силите, които стоят зад него са фашистки. В този смисъл няма как да говорим за антифашистко въстание след като властта в България не е фашистка.

– Има го и моментът, че Мусолини идва на власт през 1922 г., едва ли фашизмът се е разпространил толкова бързо и в България…

– Така е, Мусолини идва на власт в Рим през октомври 1922 година, а превратът в България е осем месеца по-късно. Но в определянето на Септемврийското въстание като антифашистко дълго време се наслагваха по-късни интепретации от полза най-вече за комунистите, за които е много удобно да изкарат всичко, което е против тях, за фашизъм. Затова те директно хвърлят това определение върху правителството на проф. Александър Цанков. Факт е, че той идва на власт с преврат. Подобно действие няма как да се отрече, нито да се подкрепи. Но това, което се пропуска, е, че превратът от 9 юни 1923 г. е направен с цел да се възстанови конституционният ред в страната. Малко е странно да действаш некоституционно в името на конституцията, но това е целта, която се обявява и аз смятам, че хората, извършили преврата, наистина са го вярвали.

– С какво управлението на Александър Стамболийски предизвиква военните, за да се стигне до преврата?

– В България има доста хора, които не познават режима на Стамболийски. В някаква степен са останали със стари впечатления от учебниците за едно демократично правителство. Аз неслучайно го наричам „режим”. Самостоятелното управление на БЗНС от 1920 до 1923 г. е всичко друго, но не и демократично. Неслучайно

самият Стамболийски твърди, че Мусолини му краде идеите.

Дали е така, е малко сложно да се определи, но е очевидно, че и в Италия, и в България се развиват два доста сходни процеса. И неслучайно комунистите говорят за правителството на Стамболийски като фашистко управление.

– Те не подкрепят Юнското въстание, което избухва след преврата…

– Точно така. Освен, че не е демократичен, режимът на Стамболийски се втвърдява все повече и повече – преследва опозицията, парламентът е някаква фикция. Реално управлението е безконтролно, тъй като този, който трябва да е върховен арбитър като държавен глава, не смее да предприеме нищо. Стамболийски публично твърди, че ще управлява поне 25 години! За онова време, а и за сега, това е цяла вечност за България. Няма как да бъде свален по друг начин освен чрез преврат. БЗНС печели всички избори, променяйки избирателните правила в своя полза, и тъй като Стамболийски няма никакво намерение да си отива, за някои кръгове провеждането на военен преврат е единственият вариант. Изобщо не одобрявам подобно поведение, но хората, които правят преврата, са смятали, че това е единственият начин да се върне конституционният ред в страната.

– Стамболийски е убит, а следващият премиер, който трябва да възстанови конституционния ред, е наречен Кръволока…

– Най-вече заради събитията, свързани с потушаване на Септемврийското въстание и с това, което се случва през пролетта на 1925 г. след атентата в църквата „Свети Крал” и последвалото изчезване на стотици хора от по-ляво ориентираните – не са само комунисти, а и безпартийни, анархисти, земеделци. Та от този период е прякорът му Кървавия професор или Кръволока Цанков, въпреки, че самият Цанков не е дал нито една заповед: „Ликвидирайте този или онзи”. И по време на Септемврийското въстание, и след атентата в църквата, която по-късно е преименувана на „Света Неделя”, е обявено военно положение. Тоест военните поемат властта и те извършват тези неща, които не са особено лицепрпиятни. От друга страна, Цанков е министър-председател и той трябва да носи отговорност, но не се забелязва голямо желание за това. Не съм привърженик на проф. Александър Цанков, имам известни подозрения, че той е психически нестабилен, изпада понякога в истерии, депресии… Странна фигура е. Той смята сам себе си за спасителя на България от комунистическата опасност. Дори казва така в парламента: „За спасяването на България колкото кръв е нужно да се пролее, ще я пролея”. Което показва някакви странности в него, чисто психологически. Но от друга страна трябва да си спомним, че Стамболов също казва: „Ако конституцията и законите ми пречат, за да спася България, аз ще ги нарушавам”. Така че Цанков има на какво да стъпи.

– Какво правят в този момент комунистическите водачи Георги Димитров и Васил Коларов?

– Когато става превратът на 9 юни, БКП заема неутралитет с мотива, че се бият селската и градската буржоазия. Позицията на партията е „Това не е нашата битка, нещо повече, ние ще изчакаме те да се изтощят взаимно и ще вземем властта”. В този момент Васил Коларов е в Москва, той е генерален секретар на Коминтерна. Не е най-висшата фигура, там има председател – небезивестният Зиновиев, който движи нещата.

Та, Коминтернът решава, че се изпуска много благоприятна възможност комунистите в България да вземат властта. Няколко дни след преврата – още на 14 юни, Коминтернът изисква от БКП да се задейства и да се включи в борбата за властта. Васил Коларов даже е изпратен в България да проучи на място ситуацията. Още във Варна той започва да пише доклади, в които казва „Няма база за намеса на комунистите”. Властта се е стабилизирала, никой не преследва комунистите, ситуацията е спокойна, армията стои зад новата власт. Тоест няма никакъв шанс за успех, ако комунистите се задействат.

– Как тогава успяват да се организират за три месеца?

– Това е целият номер. Коминтернът, без да познава ситуацията, смята, че трябва да се задейства верига от революционни прояви, в резултат на които ще избухне европейска пролетарска революция. Той за това е създаден – за да изнася революции и да проведе световната революция. Предпочитат революцията да избухне в Германия, защото е индустриална страна, но са склонни нещата да започнат и в България. Оттам пламват Балканите, а всички много добре знаят, че ако комунистите у нас победят, автоматично гърци, сърби, румънци, ще нахлуят в България, защото не могат да позволят подобно нещо. Затова, без да имат достатъчно информация, от Москва настояват комунистите да се задействат. Два месеца БКП оказва яростна съпротива и не приема внушенията от Москва. Проблемът тук е, че приемайки името БКП през 1919 г., партията обявява, че е секция на Коминтерна, тоест под ръководството на Москва. Зад Коминтерна стои съветското правителство, макар в днешно време да не липсват опити да се каже, че Коминтерна е нещо отделно от Кремъл. Очевидно е, че в Москва е въпрос на чест да се наложат над една от своите секции. Там разсъждават така: „Ако българите се бунтуват срещу нашата воля, то останалите 60 секции по света какъв пример ще видят?” Така че те със заплахи започват да подбутват българските комунисти към въстание. Първият, който си променя мнението, е Васил Коларов, който чудесно знае, че няма никакви условия за въстание, но понеже е деец на Коминтерна, трябва да спазва неговите заповеди. Вторият, отметнал се, е Георги Димитров, тъй като в началото той е против каквото и да е въстание, но после много бързо си променя мнението. В ръководството на БКП има доста хора като секретарите Христо Кабакчиев и Тодор Луканов, които не са съгласни с въстание и затова е много страннно как изобщо се стига до решението за него.

Смята се, че то е взето през август, не е ясно кога точно и как точно – имаше една легенда за някакво съвещание на Централния комитет на 5 – 7 август, но се оказва, че такова не е имало. Но някъде през август ръководството на БКП взема решение да се върви към въстание, без обаче да определи точна дата и метод. Тоест, приемат принципно идеята, но не се задвижват, а показват, че се прави нещо с цел да се успокоят онези в Москва.

Властта много бързо научава, че се готви нещо.

– Властта взема ли превантивни мерки?

– Подчертавам, че към този момент властта се отнася изключително доброжелателно към комунистите – няма преследвания, няма арести, няма убийства на комунисти, напротив, известно е и се вижда от документи, че властта дава пари на подразделенията на БКП – на синдиката, кооперацията. Забелязва се, че властта целенасочено се опитва да не противопостави комунистите на себе си, но виждайки, че те вземат решение за въстание, тя все пак се задейства. Решава на 12 септември да направи изненадваща акция из цялата страна и да арестува по-видните комунисти. Това противоречи на конституцията и законите, защото смятат да арестуват, без да имат обвинения, но идеята е превенция. На свой ред комунистите също разбират, че им се готви нещо, така че почти всички видни ръководители на БКП се измъкват от тази хайка. На 12 срещу 13 септември започват да избухват чисто стихийни вълнения, защото комунистите по принцип са приели решение, че ако властта иска да ги арестува, те трябва да окажат съпротива. В Мъглиж, Енина и на много други места комунистите започват да се съпротивляват срещу арестите. От тук Коминтернът казва: „Въстанието започва, ще пропуснете момента да вземете властта, както го изпуснахте на 9 юни”. На 20 септември се вдигат и комунисти от други места. И тук някъде се губи нишката на чисто историческото познание,

защото не можем да кажем кой, какво и кога е решил в България,

че се отива към въстание.

Единственото, което е известно, е, че е взето решение на 22 срещу 23 септември да се проведе нещо, но какво е то – не е много ясно. Според един доклад на Тодор Петров – член на ЦК, това по-скоро трябва да е отбранителна позиция – те ни атакуват, ние трябва да се отбраняваме. Но това не е въстание. Между другото, не е много ясно кой го взема решението, защото членовете на ръководството на БКП след 12 септември се укриват. Те не могат да се съберат заедно, за да решат. И накрая се оказва, че Георги Димитров и Васил Коларов, тоест двама души, изобщо не е целият ЦК н БКП, вземат решение да се вдига въстание.

От самото начало на всички, освен на редовите участници във въстанието, им е добре известно, че то няма никакви шансове за успех. Няма как да не се появи въпросът – тогава защо изобщо го правят? Причините са тези, които споменахме – от Коминтерна много настояват. Не случайно изследователите наричат събитията през септември – „поръчано въстание“. Отвън някой нарежда да се вдига въстание и ти го правиш, макар че много добре знаеш, че нямаш шансове за успех.

– Колко са жертвите?

– Легендата гласеше, че са около 5000. Според по-съвременни изследвания жертвите на въстанието са към 790 души. Като се сложат жертвите и от другата страна, които 45 години никой не ги броеше за хора, стават някъде около 1200 – 1400 души. Никой не може да каже колко от тях загиват в бой, в противоставяне и колко от тях са екзекутирани по време на самото въстание или след него. Наистина има такива случаи – на заловени въстаници, които са убити на място или малко по-късно. Разбира се, след 9 септември 1944 г. това се преувеличава многократно, измислят се хиляди хора, които са загинали и така нататък. Литературата на свой ред допълнително разнася нещата, но така или иначе – 790 души не са малко. Много далеч съм от мисълта да сравнявм жертви срещу жертви, както стана след 1989 г., когато хората казваха „Вие убихте еди-колко си”, а от другата страна отговаряха: „Да, ама вие убихте еди колко си”. Това е напълно безмислен спор. Става дума за загинали хора. Колкото и да са, това е трагедия, тези хора имат роднини, имат си близки, деца, приятели. Но от друга страна, ако се замислим, в днешно време към 500 души за една година загиват по пътищата. Така че нещата са съпоставими. Въстанието не е нито масово, нито повсеместно. Има отделни села, които се вдигат в Североизточна България, има някакви действия в Странджа, има в Разлог, повечко има в Пазарджишко, Самоков, около Стара Загора и всичко това е потушено на практика веднага – в рамките на няколко дни.

Най-масово е въстанието в Северозападна България –

около Фердинанд, който е днешна Монтана, Берковица, Лом и т. н. Там военните още от преди това са забелязали, че това е силно комунизирано, но селско население. Много е странно, че там влиятелни са комунистите, а не БЗНС, което си е селска политическа организация. В основната си маса комунистите са селяни, а не промишлен пролетариат, който и без това е немногоброен в България. БЗНС и БКП затова не се обичат, конкурират се за едни и същи хора. Но така или иначе масовото въстание е там, а не толкова в другите краища на България.

Никой не може да каже какво значи масово въстание. Говорим за няколко хиляди души въстаници. По-късните интерпретации за хиляди, маса, народ, се базират върху Гео Милев. Но той е поет, не следва някаква историческа достоверност, а използва метафори, преувеличения, олицетворения, алегории и други литературни похвати.

– Факт е, че Гео Милев става жертва на белия терор…

– Факт е. Факт е, че и двете страни използват жестокости. След 9 септември те са преувеличени и са хвърлени върху едната страна и се забравя това, което е правила другата страна, но тя също извършва такива. Интересен пример в това отношение е романът „Хоро” на Антон Страшимиров. По исторически данни не се потвърждава, че хората на властта са играли хоро около труповете на убитите въстаници. Напротив, историческите сведения показват, че е станало точно обратното – въстаници, които играят хоро около труповете на убити хора на властта. Така че нещата се обръщат, това е въпрос на пропаганда, и то на почти стогодишна пропаганда.

И двете страни дехуманизират противника,

не го разглеждат като човешко същество, но първо не го разглеждат като българин. Едните казват: „Това са слуги на фашизма, фашистът не е човек”. Другите казват: „Комунистите не са българи, те получават заповеди от Москва, те са оръдие на съветския режим”. И едните и другите първо смятат, че това не са българи, а после постепенно – че не са човешки същества. Това е лошото на гражданския конфликт, че се губи всякакво чувство за мяра, за срам и се задейства спиралата на насилието. В края на краищата ние, българите, не сме чак толкова много, че да се избиваме взаимно. През 1944-та потомците на убитите през 1923-та ще кажат: „Сега дойде нашият момент!”. Това е спирала на насилието, която се самовъзпроизвежда.

– Как реагират в Москва на въстанието?

– Много са доволни. Там оценяват подчинението и категорично отказват да търсят сметка на Васил Коларов и Георги Димитров, защото има такива гласове. Българските комунисти са недоволни от двамата ръководители на въстанието, които още преди започването му изпращат семействата си в чужбина. По време на самото въстание – 27 септември, когато то още не е потушено, те зарязват всичко и също бягат в Сърбия, а оттам – във Виена. Това е силно морално укоримо. В края на краищата капитанът напуска последен кораба, а те още по време на въстанието бягат и не е случайно, че после доста хора и от БКП не ги приемат сериозно. Особено Георги Димитров – реално чак след Лайпцигския процес започват да гледат на него с друго око, и то пак по настояване на Москва.

А в Москва са доволни, защото БКП е изпълнила тяхната поръчка. Казват: „БКП доказа, че се е болшевизирала и може да се разчита на нея”. След Септемврийското въстание БКП преживява трансформация – от легална партия, която участва в парламентарни избори, издава вестници, има свои народни прдставители и общински съветници, дори кметове, след 1923-та става малка конспиративна организация, която все повече залита към терористични методи. Неслучайно през 1925 г. ще дойде и атентатът в „Света Неделя”. Друг е въпросът, че през 1924 г. властта забранява БКП, в което има логика. Дълготрайна легенда сред българите, е, че Законът за защита на държавата е извънредно законодателство, неконституционно. Това не е вярно. ЗЗД се базира именно на конституцията, там се казва, че политически организации, които се опитват да променят държавния строй, действат срещу религията и добрите нрави, не са позволени. Мнозина не правят разлика между Закона за защита на държавата и Закона за защита на нацията.

Така се задвижва една крайно неприятна спиралата на насилието, но не можем да говорим за непрекъсната гражданска война. Между 1926 и 1934 година има политически убийства, но те са по-скоро на македонстващите, които се избиват помежду си. В следващия период – 1934 – 1939 г. също всичко е спокойно – няма атентати, няма чети.

– Тогава ли е най-добрият период на България?

– Не мога да определя кой е най-добрият период на България, защото не виждам такъв. Смята се, че началото на ХХ век е най-добрият период на България – и като стопански напредък, и като политическо спокойствие, въпреки че и тогава има убийства – министър-председателят Димитър Петков е убит на улицата. Но като общество и като политическа стабилност и най-вече стопанско развитие, се смята, че е тогава. Може би втори такъв период е краят на 30-те години – 1936 – 1939, може би дори и 1935 г., когато България преодолява последиците от световната депресия. България дръпва в стопанско отношение, някои казват, че изглежда най-добре на Балканите. Не съм видял данни, които да го докажат, но е осезаемо – хората се замогват, правят се огромни обществени строежи, както е Съдебната палата, строежът на Народната библиотека и куп още други неща.

Елена Кръстева

Learn More →