ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Роден е за водач. Става водещ. Васил Върбанов има редкия талант да разширява територии. Повече от три декади той е сред най-разпознаваемите гласове в българския радиоефир. От шест години насам маркира и програмата на БНТ – неговото предаване „Моят плейлист” е сред най-обичаните и там гостите с лекота навлизат във Върбановата територия, но никога не я превземат докрай.

Далеч, далеч преди да влезе в студио Васѐто, както го наричат приятелите, е прекосил друга, съвсем различна територия – като дете открива ръгби спорта и оттогава за него „есе” не е само литературен жанр, а начин да спечелиш пет точки в мач. Добър плувец по природа, Върбанов плува в свои води не само в хевиметъла и рока, а и в сложната красота на българския и френския език.

Той рядко дава интервюта и в този разговор, благодарение на него, прекрачваме още няколко територии – към Алжир, френския език, ръгбито, Белене, приятелствата, семейството и онова вълче, което някога влиза в радио „Тангра” и казва на Кирил Маричков да „редуцира надменността си”.

Днес вълкът е спокоен. Засега.

I. „Вчера ли бяхме на двайсет и две”

– В интервю за сп. EVA казвате, че се е случвало да водите ефир гол, като в едната ръка държите бира, а в другата – уиски. Това форма на театралност, вдъхновена от любимия ви писател Борис Виан ли е и в кой момент свършва играта и започва истинският Върбанов?

– По радиото няма как да играеш. Било е топло, имало е бира, имало е уиски. Не е измислица, нито театралност, а по-скоро съм бил откровен за типа удоволствие, което носи радиото в сравнение с телевизията.Тя, играта, е на друго ниво. Освен това, този спомен не е от вчера. В края на годината ставам на 57, а това се е случило преди 20-25 години. Не казвам, че няма да се случи отново, но говорим стриктно за радиото и за свободата, която радиото дава на хората, които работят в него.

– Има една твоя снимка от младини, която се върти…

– Къде се върти?

– Може би съм я виждала в…

– Сънищата си, когато съм гол с уиски и бира.

– Всъщност е от първата ти прескарта в радио „Тангра” – пускаш я от време на време във фейсбук. Там приличаш на вълче, което…

– А сега на лъвче ли приличам?

– Приличаш на вълче, готово да оголи зъби. Сега по-скоро си възрастен вълк, който е помъдрял и поостарял, но още е водач.

– Ти трябва да работиш при тия, които правят психопрофили към полицията. Но всъщност имаш право. Започнах работа в радио „Тангра” в края на лятото на 1992-а, бил съм на двайсет и две, студент. Всички в екипа се познаваха. Кирил Маричков и Косьо Марков не бяха оставили нищо на случайността. Радиото се намираше на покрива на Студентския дом, който е срещу Народното събрание, но входът е отзад – от „Аксаков”. По договор трябваше да имат студентско предаване и направиха конкурс. Мой приятел, много по-голям от мен, който беше страшен пич, беше технически директор, сглобил американската апаратура в радиото, и ми казва: „Ти защо не отидеш?”. Отвърнах: „Абе, аз не ходя на конкурси”. Бях в младежкия национален отбор по ръгби. Обаче той: „Ела бе, знаеш ли колко е яко? Ще пускаш музика!” Аз вече имах някакъв опит – бях направил с един приятел такова шано пиратско студио за записи. Та отидох в „Тангра”, и те се бяха събрали комисия: Кирил Маричков, Косьо Марков, Даниела Кузманова. Зададоха ми някакви въпроси, накараха ме да прочета текст на английски и после да го преведа.

– Каква легендарна троица е била тази комисия!

– Със сигурност е имало и други, но виж само за какви хора става дума! Това не са ония козунаци от Политбюро – има една велика снимка – където всичките до един са с костюмите и те им седят така, все едно са крадени. А легендарната троица, както я нарече, наистина е такава. И въпреки цялото ми уважение, аз не им се давах. Спомням си, имах конфликт с Кирил Маричков още в самото начало, защото Киро беше авторитарен тип като тартор. Той и до последния си дъх беше такъв и още е такъв. Аз обаче отидох и му казах: „Господин Маричков, искам да ви помоля да редуцирате своята надменност към мен, защото аз също не съм расъл в къща с тоалетна на двора”. Кирчо пребледня и оттогава много се промениха отношенията ни. Това е. Аз съм ничий – знаят го всички, включително и аз – вълчето. Не вълк, вълче. Те можеха да смачкат вълчето, но не го сториха.

II. Сънувах на френски, мислеха ме за руснак

– Определяш себе си като „културен националист” – що е то културен национализъм и има ли почва у нас?

– Много се гордея с това, което правят моите приятели българи в музиката, литературата, изкуството, киното, науката. Историята на моя културен национализъм е дълга и започва в Алжир. Когато минах втори клас в основното училище, майка ми отиде там като лекар и преподавател и ме взе със себе си. Пуснаха ни само двамата, въпреки че имам по-голяма сестра и баща – такава беше практиката – за да не се чупим в свободния свят. Не си спомням вече пълните подробности, но през летните ваканции си идвахме, баща ми и сестра ми също идваха при нас веднъж в годината и така. Финансово работата се обезсмисляше, защото външнотърговската организация, която беше сключила договор с майка ми от името на държавата, печелеше 70-80 процента. Парите ги плащаше революционен Алжир, но не отиваха при майка ми, а в българската държава. И за да можем да се съберем цялото семейство, ядяхме консерви. Но най-големият бенефициент от цялата тази история бях аз, защото попаднах във френско училище.

– Как оцеля там, без да знаеш и думица френски?

– В първия месец бях в шок, защото не разбирах нищо! Нямаше подготвителен клас и аз като момиченце плачех за мама в първите десет дни, защото нищо не разбирам. А около мен някакви хора разноцветни, защото имаше и араби, и африкански момичета. Най-близка ми беше една мацка от Камерун, която каза: „Недей да плачеш”. Не разбирах думите, но по тона усещах, че казва „Спокойно”. А после се стигна до там, че учителят ми дойде вкъщи с букет цветя и каза на майка ми: „Той стана най-добрият ученик по френски”. В онзи момент сънувах на френски. Станах междуучилищен шампион по джудо. В часовете по физическо открих и ръгби спорта и заедно с френския език те практически оформиха до голяма степен гръбнака ми за след това. Но когато в Алжир се срещах с хора извън най-близките ми приятели, те мислеха, че съм руснак. Това ме побъркваше – все пак дядо ми, на когото съм кръстен, е съкратил значително живота си заради престоя си в Белене. И когато след две години се върнахме в България, не пропусках български филми, нито концертите на „Щурците”. Премиерите на българските филми бяха в кино „Славейков” и винаги си купувах билет за първия ред на балкона. Много рано осъзнах, че българската култура – едва ли съм използвал думата „култура” тогава, защото тя звучеше твърде казионно, но както и да съм го наричал – разбирал съм, че това да имаш собствена идентичност, задължително минава през езика.

– Затова ли така безрезервно подкрепяш българския рок?

– И заради това. В основата на всичко, което правя, е българският език. От 1986-а не съм изпускал концерт на българска рокгрупа, плюс че от 11-годишен не съм пропускал концерти на „Щурците”. Спомням си един концерт в кино „Петър Берон”, бил съм точно на единайсет. Отидохме заедно с братовчед ми, който е с три месеца по-малък от мен. Представи си – ние сме най-отпред, лицата ни са на вратата. Това, че отзад тълпата ни натиска, няма значение. Милиционерът над нас отваря телескопична палка и почва да ни млати, все едно ние може да направим нещо. Аз,обаче, заради спортните си умения много бързо се наведох и всичко отнесе братовчед ми.

– През 1987 г. влизаш в Университета в специалност Френска филология – защо избра нея?

– Баща ми ме съветваше да уча Право, а майка ми каза: „Прави каквото искаш, само да не е медицина”. Избрах това, което ми беше най-лесно – беше ясно, че ще се справя и с българския, и с френския. Философията ми не съвпадаше с тази на баща ми, който държеше на усилията. А и защо и на кого да се доказвам? Въпросът е да бъдеш ти самият! Не съм си представял никога да съм в калъпа на работа от 9 до 17 ч.

– Ти самият амбициозен родител ли си?

– Не.

– Семейството е най-важното за теб, къде срещна сродната си душа Даниела?

– През приятели, общи скиорски компании. Дълги години не можех да карам ски, защото ми беше забранено от треньора ни в ръгби отбора на „Левски”. Веднъж след едни ски се върнах с полуизкълчена ръка и трябваше да търпя срама пред целия строй на отбора. Фокера се караше: „Вижте го! Васил се занимава с глупости и сега не може да участва в мачове за един месец”.

– А отборът, общността, са жизненоважни за теб и въобще за твоя спорт ръгби.

– За вълците. За глутницата.

– Ти да не се обиди на това сравнение?

– Не, не, не! В интерес на истината дори бих казал, че е много точно описание. Но да се върнем на френската филология – беше велико! Жестоко! Аз съм изключително горд с този си избор, но всъщност не съм имал избор – нямаше да ме приемат никъде другаде. Ти си по-малка и не знаеш, че освен по френски и български език, беше задължително да издържим и изпит по „История на БКП” – не беше с оценка, а зачот, но без него не можеше да влезеш в Университета. Чудех се какво ще правя, но един приятел, по-голям от мен, ми беше казал: „Копеле, виж сега, пишеш: „както е казал другарят Тодор Живков” и пак свободни съчинения…” и в крайна сметка пишеш, че прогресивните ще смачкат враждебните империалисти, че ще е светло бъдещето и т.н. Цитираш Тодор Живков. Аз даже добавих: „Както е казал другарят Тодор Живков още през 1964 година…” А най-странното е, че после абсолютно никой не се занимава да го чете. Всички знаят, че има не муха, а слон в стаята, че той пърди и иска да ти изяде храната. Но нищо не можеш да направиш, не може да го изгониш. Опитваш се да го игнорираш максимално.

– Да не смесваш спомените? Възможно ли е да не е било на кандидатстудентски изпит, а вече като студент да си държал „История на БКП”?

–Абе как, бе! Ти без този зачот не можеш да влезеш студент! Ти сега ли разбираш, че е имало такъв изпит? Добре дошла!

III. Пътища на свободата, убежище в тоалетната

– В Университета превеждаш „Пътища на свободата” от Жан-Пол Сартр. Защо е толкова важен този текст за теб и защо по-късно не издаде превода си?

– Книгата е много интересна! Но как ще я издам през 1991-а? Някакъв си студент! Плюс това преводът ми е супер компромисен. Аз съм си го правил за себе си, за упражнение на ума. Къде и кой да го издаде? Стана ми много приятно, когато по-късно си купих българските издания на трите тома, но не ги прочетох до края. Тогава знаех, че няма да стана учител по френски, защото много бързо стана схемата с радиото през лятото на ’92-ра. Тоалетната беше моето убежище, свирех на китара там, защото бях сам и нямаше кой да ми пречи. Държах там всеки един нов трактат по френски морфосинтаксис. Препрочитах си книги отпреди гимназията. Бяхме една група пубери, адски влюбени в новия роман. Още имам до леглото си в една старовремска рамка от 30-те години, снимка на Натали Сарот. Веднъж някой попита „Васко, това баба ти ли е?”. Не! Не! Натали Сарот има руска кръв, аз нямам! Тогава много се вълнувахме и от това, че Ален Роб-Грийе идва в България в началото на 40-те години на ХХ век, за да се включи в строежа на влаковата линия Перник-Волуяк! Представяш ли си?

По това време започнах вече да се огъвам под империалистически натиск на по-голямата ми сестра, която завърши Английската гимназия и английска филология. Тя много искаше да ме светне и на английски, особено в сравнителните неща между двата езика, защото те всъщност са много приятно различни. Заедно с двама-трима мои приятели от Френската израснахме с приятелите на сестра ми. Нейна преподавателка беше Даниела Шурбанова – съпругата на техния бог Александър Шурбанов. И тя заедно с Владо Трендафилов и Кристин Димитрова бяха често у нас. А аз бях бунтар, който слушаше много пънк. Един вид: „Ебете си майката, вие интелектуалци, вие нищо не разбирате…”

– А после стана интелектуалец и ти.

– Не съм ставал никога! Никога не съм! Това е най интересното, че винаги съм бил разкъсван между това, че моите съотборници не ни приемаха много радушно нас – няколкото студенти, а преди това ученици в добри гимназии. В същото време състудентите ни винаги гледаха на нас с подозрение.

IV. Говорящата кожа

– Разбирам ги. Ако човек не те познава, ще помисли, че си от някоя агитка и може да си изяде боя…

– Това последното е точно така. Ами виж ми лицето! Много съм се бил. Целият съм в белези. Човешкото тяло не е от най-твърдите неща на планетата.

– И татуировки не ти липсват… Какво разказва кожата ти?

– Тази (сочи надписа „Дани” от вътрешната страна на дясната си китка) e посветена на жена ми. Направих си я на годишнина от сватбата ни. Когато тя била на седем или осем години, отишли на излет в планината, тя се подхлъзва в реката и на един речен камък си разрязва сухожилието. Рукват потоци от кръв. Спасява я един лекар – белогвардеец, който шие ръката ѝ. И аз тайно от нея си направих татуировка на същото място, където тя има белег… Шрифтът е на Борил Караиванов, който прави „Типо фест”.

– А другата татуировка? Прилича ми на фигура от картина на Никола Манев.

– Ха-ха! Това е татуировката на Карлос Спенсър – Марадона на ръгбито. Кинг Карлос го наричат. През 2003 г. – тогава все още беше възможно подобно нещо – му писах, и той ми я изпрати. И като станах на 40 години си я направих. Татуира ми я моят приятел Емо Сапаревски.

– Гласът ти е много разпознаваем, на коя книга би го дал?

– Преди няколко години ми предложиха биографията на някакъв музикант, ама не ме одобриха. Което е някакъв момент на арогантност, защото ако мислех, че участвам в конкурс, изобщо нямаше да кандидатствам. Мене ли няма да ме изберат? Казаха „Нямаме интерес към вас”. Аз вече ценя времето си, а този запис ми отне половин час. Ще кажеш „Та какво е половин час?” Половин час е адски много време.

© Личен архив на Васил Върбанов

V. Бог Ръгби

– Филмът ти „В името на бог Ръгби” е 166 минути – необичайно дълъг за документална кинематография, но тези поне пет половин часа не се усещат. Сигурно ще се възмутиш, но за мен ръгбито в него е фон. Ти разказваш историята на България за последните 70 години.

– Да, това е идеята. Иначе кой ще гледа в България филм за ръгби? По този начин ръгбито може да ти влезе под кожата по-лесно. Шест години ми отне този филм. Прочетох около 20 000 страници в Комисията по досиетата. Реално работа ми свърши една. Но това показва какви бяха тези шест години – бях се изолирал и мислех непрекъснато за филма. Всъщност той е причината да приема поканата да водя „Моят плейлист”. Иначе какво да правя в телевизията? Ние си правехме концертите, радиото… Но знаех, че ми предстои този филм. Телевизията и видеото са друго мислене. Звукът е едно, мисленето във фреймове е съвсем различно.

https://neterra.tv/plus/v-imeto-na-bog-ragbi

– Подготвял ли си се специално? Филмът е много добре сглобен, много добре измислен чисто режисьорски, а ти не си режисьор по образование.

– В този филм аз съм режисьор, монтажист, сценарист… и какво от това?

– Някъде трябва да се научи човек.

– Когато изпратих първия час на Дими Стоянович, той ми се обади разтреперан: „Копеле, това е велико за човек, който никога не го е правил“. А аз му казах: „Мен това не ме интересува. Забрави, че не съм го правил. Трябва да е велико по принцип.”. Оператор е Крум Родригес – той е на холивудско ниво! Жесток е!

При документалното кино няма готов сценарий. Ровиш, търсиш, сглобяваш историята в движение. Един от героите ми – Христо Вълков – го издирвах три години. Открих сина му, намерих снимки. За всеки един от тези хора може да се направи отделен филм. Тези шест години ме състариха поне с петнайсет. После дойде и пандемията. Първите ми герои бяха на над осемдесет години. Виждах как времето ми изтича между пръстите. Ако не ги снимам сега, може никога да не ги снимам. Филмите струват пари, а ние не правехме концерти. Беше тежко. Но съм адски горд с този филм.

– Участвал ли е по фестивали?

– Получи специална награда на Българския олимпийски комитет. Най-якото е, че филмът имаше копродуцент БНТ и стигна до хората. Статистиките показват, че от няколкото излъчвания е гледан от над половин милион българи. Какво ме интересуват фестивалите? Постигнах целта си.

– Цялото ти семейство участва в този филм. От финалните надписи става ясно, че вдъхновението идва от синовете ти, единият от тях свири произведения на Бах и Паганини. Съпругата ти Даниела прави монтажа и организира още какво ли не…

– В сърцето на филма има такъв образ – едно дърво до Народната библиотека. Търсихме го страшно дълго. Идеята беше, че то има корени, ствол, клони – както всяка традиция. Ръгбито не се е появило вчера в България. То е тук от почти сто години. Както и това дърво. Най-трудната сцена беше именно там. Трябваше да няма сняг, трябваше да съвпаднат графиците на операторите, на всички хора. А музиката под кадъра е изпълнена от майка ми.

– Наистина ли?

– Да. На 89 години. С артритните си пръсти тя свири своя композиция, написана, когато е била на 13-14 години. По времето, когато дядо ми е арестуван и изпратен в Белене. Ето това е филмът за мен. Четирийсет секунди, зад които стоят шест години работа.

Имам и други малки неща вътре. Кадърът с ръцете и надписа: „Това, че не си чувал за нещо, не означава, че то не съществува“ е много директно вдъхновен от корицата на втория солов албум на Джери Кантрел. Такива детайли са важни за мен.

– Вижда се колко личен е този филм.

– Много е личен. И съм страшно благодарен на хората, които го разбраха. На Вера Маринова. На Катя Иванова от Музея на спорта, която много ми помогна. Филмът страшно ме измори, но и страшно ме обогати. Накара ме да гледам света по друг начин.

– И изпита огромно удовлетворение.

– Да. Макар че още страдам от нещо като следродилна депресия. Липсва ми този ритъм. Не знам как съм го правил паралелно с работата, концертите и всичко останало. Разбира се, без Даниела това нямаше да се случи. Тя е бог. Правеше цветови корекции, фин монтаж, всичките неща, които аз не мога.

– Колко е странно – благодарение на приятели скиори срещаш човека, който ще се окаже най-важният в живота ти.

– Голямата разлика между мен и нея е – вчера го казах на децата – че аз продължавам да предпочитам майка ви пред вас.

– Това само мъж може да го каже.

– А тя би ме хвърлила на кучетата и би избрала тях. И това е напълно естествено. Но Даниела е не само великолепна жена. Тя е и най-добрият ми приятел. Когато дойде кризата на средната възраст и около мен започнаха да се разпадат бракове на много близки приятели, на петдесетия си рожден ден се помолих на покойния си баща:

„Ако може да ме удари нова гръмотевица, още по-силно да се влюбя в жена си!”.

И така се случи. Което е ебати ташака. Но се случи.

– Извън семейство Върбанови, в твоя свят е пълно с хора, които наричаш свои. Как успяваш да събереш около себе си толкова личности от много различни светове?

– Аз съм имал адски много приятели покрай спорта – и мутри, и супер престъпници, но и супер ченгета – адски честни и отдадени на професията си. През 2000 г., когато направихме един много земен, социален ръгби клуб –  „Мърфис Мисфитс” и на едно място се събраха военното аташе на Нейно Величество, френският посланик, южноафриканският посланик, трима новозеландци, шефът на „Данон”, счетоводителят на „Софийска вода”. Плюс българи – от университетски преподаватели до тату артисти. Имаше дори един тип, който и до днес не съм сигурен как точно се казваше и с какво се занимаваше. Ирландец ли беше, не беше ли, никой не знаеше. Но всички бяхме заедно. И най-хубавото беше, че никой не задаваше въпроси от сорта на: „Чакай сега, ти какъв си точно?”. Имаше обща идея и обща цел.

– Накратко, можеш да се впишеш във всяка обстановка и среда.

– Без обаче да се преструвам. Аз винаги съм си този, който съм си.

– Допускаш ли, че за хората, които не те познават, може да изглеждаш надменен?

– Аз? Глупости. Покрай работата ми съм много социален човек. Но ако има нещо, което да уважавам много, това е личното пространство на хората. Не са много случаите, в които аз ще дойда и ще заговоря човек, когото не познавам. Най-хубавото нещо, което ми е казвал някой в целия живот, е на един мой рожден ден. Един от най-най-близките ми приятели ми каза: „Васе, пожелавам ти винаги да си все така човек, който събира яки хора около себе си”. Покрай мен са се запознали и много жестоки хора, които впоследствие са развили много по-големи приятелства.

– Ти си медийна фигура, докъде позволяваш на медиите да навлязат в личния си живот?

– Давам интервюта по изключение. Не мисля, че мога да кажа нещо интересно нито за живота, нито за себе си. Моят живот е супер обикновен, дотолкова обикновен, че съм адски щастлив, че е толкова рутинно приятен. Родителите ми се обичаха, обичаха децата си, имаха все пак и своите професии. Генерално няма катаклизми. Има трагедии, разбира се, братът на майка ми почина от лекарска грешка в операция едва на 42 години, навръх рождения ѝ ден. Но това са неща, които са в допустимата грешка, иначе няма някакви духовни катаклизми. Има го този феномен като гледаш филми и да се почувстваш неловко, че при теб нещата са се случвали толкова нормално. Да, майка ми е тормозена заради баща си в Белене и така нататък, но това се е случило на адски много българи. Половината са така. Огромният ми късмет беше, че отидох на онова интервю в радио „Тангра” и Киро и Косьо ми дадоха възможността да работя там. Те са най великите хора на земята, защото можеха да го смачкат това вълче на секундата, като го изритат: „Какъв си ти, бе, мухльо?” А те се кефеха, че има един, който седи с щръкналата си коса и им казва: „Г-н Маричков…” Без да имаме синдикати, аз винаги съм бил най-отпред. И станахме приятели, особено с Косьо Марков. За тия хора не говоря в минало време. Ако тогава те ме бяха срязали,

кой знае, можех да стана престъпник.

След това – през 2002-а, когато тях ги изиграха и ги накараха да си продадат радиото, аз вместо да си намеря друга работа, създадох „Тангра Мега Рок”. Така в последните 24 години аз съм самоосигуряващ се. Свободен, правя рок радио в една държава, която не е държава за рок радио. Адски е странно, но в това време успях с жена ми да отгледаме две деца. Страшно се гордея с тях. Когато малкият ми син стана на осемнайсет, още преди бала, му казах: „Естествено, ще ти подаря нещо, ще ти дам пари, но това, което ти подарявам е, че имаш 100% доверие от мен, което на 18 години да го получиш от адски взискателния си баща, е най-жестокият подарък!”

– Твоето трето дете  радио „Тангра мега рок” стана на двайсет години. Как ти се промени за това време?

– Тези двайсет години ме промениха, но не заради радиото. Ако погледнем предишните двайсет години – тогава се случи 10 ноември и това промени България и Източния блок в по-голяма степен. А последните двайсет и особено последните шест до десет години промениха света толкова динамично и бързо, колкото предишните трийсет не бяха. Няма смисъл да отсявам и класифицирам в отделни колонки кое от личната ми промяна се дължи на радиото, кое на това, че станах баща или че моят баща умря в ръцете ми, или че има социални мрежи. Най-странното е, че моята мотивация не се промени – а именно да се опитваме с моите приятели, с които правим това радио, да облагородяваме средата чрез този най-лесен за облагородяване канал. Защото ако тръгнеш да облагородяваш средата през литературата на Борис Виан е много по-трудно, отколкото през музиката на „Металика”.

А иначе за промените… Споменах баща ми, но толкова много хора си отидоха, особено в последните години, че ти забелязваш как дори само заради тези неща минаваш вече в другата категория. Съдбата или природата ни пляска непрекъснато през ръцете и ни напомня колко сме смъртни. Още преди трийсет години един колега на майка ми беше казал

„Шрапнелите падат все по близко”.

Все някой ще те уцели теб.

– Свобода, равенство, братство. Какво е за теб този девиз на Френската революция?

– Свобода – да. Равенство – на възможности. Не равенство на всяка цена. Братство. Идвайки от ръгби спорта, братството е задължително. Обаче в приказките, с които сме закърмени всички, в митологията – най-големите конфликти са между братята.

– Как живееш със знанието, че можеше да си „по-успешен” в чисто материален смисъл, но не си избрал това?

– Аз принадлежа на тази част от моето поколение, която изобщо не просто не цени, а не осъзнава стойността на парите. Ясно ми е, че ми убягват изключително важни неща, които биха могли да ми позволят да съм много могъщ, защото аз не съм чак толкова тъп. Но това не ме интересува. Всеки има карма. Един от най-яките лафове е на един стар български интелектуалец отпреди 100 години, който казал на жена си: „На нас не ни отива да имаме пари”. С моите приятели се шегуваме с този израз. Но това 50% е и личен избор. Защото всеки си плаща цената за това, което прави. Пък аз съм спокоен с хармонията, която се опитах да ти разкажа заедно със семейството, децата ми и приятелите ми, за които не говорихме достатъчно. Спокоен съм, защото от една страна се гордея с родовете си по майчина и по бащина линия – в тях има опълченци и хора, загинали при превземането на Одрин и т.н.

– Ако сега пишеш писмо до 18-годишния Васил Върбанов какво би му написал?

– Да, това е жената! Наистина това е жената, която ще срещнеш след 12 години!