Знаете ли истината за демокрацията? Клистен, за да вземе властта излъгал народа, за да гласуват за него. А днес чрез манипулиране, медии и пари се създава нещо като мнение, което обслужва онова, което наричаме демокрация.

Светът трябва да спаси красотата, казва художникът, който подреди изложбата си „Преродени” в галерия „Арте”

ТЕКСТ И СНИМКИ: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/АРТОТЕКА

Ювелир, който цитира Хайдегер. Художник, който не се бои да обяви Полък и Уорхол за мошеници. Човек, който мери себеподобните си според посланието на апостол Павел „щом любов нямам, нищо не съм”.

Погледнато с днешните стандарти, Анжело Красини е ренесансова фигура – познанията му във философията, религията, изкуството, инженерната мисъл, са енциклопедични. Освен това може да пътува във времето – прави го с картините и накитите, които създава. Най-новите му произведения са изложени в галерия „Арте” под мотото „Преродени”. С тях ни отвежда в оазиса Фаюм по времето на Птолемеите. Тогава преди да погребат покойника го мумифицирали и покривали лицето му с портрет. Лентите плат прикрепвали портрета плътно към тялото. Днес са известни 900 Фаюмски портрета, извадени от пясъците при разкопки през XIX и XX век. Пръснати са в различни музеи по света сред които Лувъра, Метрополитън, Британския музей. Какви истории разказват тези древни лица сега и илюзия ли е, че красотата може да спаси света? Разговорът ни с Анжело Красини направи много завои, поспря пред Паметника на Съветската армия напът за Верона, огледа се в демокрацията, русофилията и съветофобията и ни припомни позабравени истини.

– Г-н Красини, какво четете по лицата на жените от Фаюмските портрети, които избрахте да пресъздадете с древната техника енкаустика?

– Чета същите мисли, чувства и тревоги, които виждам и в хората наоколо. В метрото или на улицата, постоянно виждам подобни на тези лица и то тъй подобни, че мога спокойно да ги нарисувам и никой да не разбере, че не съм направил Фаюмски портрет, а съм нарисувал госпожица Иванка. Казвам си „Колко са близко до нас и какви прекрасни бижута имат”. Не мога да кажа, че в тази изложба съм успял да преродя хората от Фаюм, но съм опитал да преродя поне накитите им с посланието, че колкото и да сме различни и нови, то ние си оставаме някъде при тях, ние сме в тях.

– Портретите върху мумиите, намерени в оазиса Фаюм, са около 900, как избрахте точно тези дванайсет?

– Както човек си избира любимата, приятелката. Шест изпълних върху дъска, останалите са принтове, защото не ми стигна времето. Самите бижута могат да бъдат носени. Те са част от картината-закачка – имат микроскопични магнитчета и може да ги сваляте и поставяте. Имах огромно желание да използвам енкаустиката – при тази техника се работи с восък и пигмент, който се нанася бавно-бавно-бавно, нагрят. После разстилаш и се получава този характерен рисунък, мазката.

– Какво ви носи това взиране и възраждане на миналото?

– Стара болка ми е, че в едно много прибързано търсене на новото, проспиваме миналото. Не става дума да живееш с миналото, но има неща, които са основополагащи за цивилизацията и усещането ни като хора. Не го ли носим с нас, все едно си махаме гените. А ако си ги махнем, какво ще произлезе? Ами един урод. Сега хората седят зад някакви джиесеми и екрани и си мислят, че новото е най-важното. То и фашизмът и комунизмът бяха нови неща, а всъщност прецакаха цивилизацията. Новото днес е култът към парите, който се крие в това да си купиш нова кола, нови дрехи.

– Или нови бижута…

– Бижутата са нещо много дребно. А в същото време сме претрупани от обемни неща и куп излишни вещи. Когато погледнеш тези портрети, виждаш колко женствени, уравновесени и излъчващи достолепие са били тези дами. Мъча се да възстановя някаква хармония в мисленето и възприятията ни. Хубаво е светът да е нов, хубаво е да се развива, но нека бъде малко по-внимателно, по-предпазливо и носейки в умствения си багаж това богатство, което са ни завещали предците.

– Какво бихте казали на онези, които смятат, че бъдещето е по-важно от миналото?

– А какво бихте казали за предопределеността? Детерминизма? Какво значи бъдеще? Хайде да се върнем към истинските философи, един дълбок Хайдегер какво казва? Че човекът, съзнанието, представлява памет с усещане за бъдещност. Без памет няма да запомня и думичката „мама”! Бих ли могъл да говоря и коментирам? Как ще си намеря съпруга? „А, не е важно – ще отвърнат – ние, джендърите, ще си намираме по интернет”. Дрън-дрън-дрън. Не искам това да е светът! Стигнали сме дотук на основата на красотата, на мъж и жена, на привличането между тях. Изведнъж идва една цивилизация, без да е експериментирала и без да знае какво ще произлезе и иска да се наложи. Така навремето наложиха комунизма. Експериментирайте, но моля, не го налагайте на света! Противопоставям се на тези неща. До момента, в който не се отлепим от биологичната си същност, миналото се оказва оная опора, на която можеш да стъпиш, за да се качиш. Забравяйки миналото, оставаш в глупава безтегловност и няма нищо друго освен падане, защото гравитацията си е гравитация, законите на Нютон не са отменени.

– А законите в изкуството подлежат ли на промяна?

– Съвременното изкуство е безпомощно! В цялата си провокативност, в цялата си храброст то има нужда от клишета – един куп думи като „провокация”, „скандал” и не знам още какво. Но липсва думата „красота”. Вижте това, което съпровожда инсталациите. Съвременната живопис е експресивна – храс, храс. Често обичат да развяват за пример Пикасо – но той не е мошеник, зад неговите шеги се крие големият школуван талант. Докато други не могат да нарисуват и кръг. Съзнанието им не работи в тези усложнени възприятия на действителността: преработване и команда на ръката, която да сътвори нещо.

Не е достатъчно просто да шибнеш една доза LSD, да награбиш хубави цветове и да ги плискаш върху двуметрово платно. Внучката ми като изтърва чашата си със сока, такива красиви петна се получиха, че Джаксън Полък и Анди Уорхол с неговите пикни върху ламарини, патки да пасат. Подобни „произведения” стават много лесно, след което обявяваш, че струват пет милиона. Разбира се, никой няма да ти даде толкова, но започват инсинуации, трикове, че някой е дал пет милиона, после друг купува тази картина за шест, за да я продаде за десет. Това са въобразени реалности, но нито са реалности, нито са въобразени, царството на парите чудесно си се развихря и, не дай си Боже, да опиташ да надградиш, да надстроиш нещо. Ами идете в Рим, походете малко из музеите, идете в катедралата „Свети Петър”, да видим как ще ви подейства.

Знам, има един идиот, който е расъл в тази среда – Маринети. Той казва: „Пуснете Тибър да отнесе тая скучна и умряла, омръзнала работа“. Съответно Маринети пише един манифист, една глупост, по-късно знаете какво следва.

– Пише манифест на футуризма, а след това симпатизира на Мусолини и фашизма…

– И не са само Маринети и италианците. В Съветския съюз започва един авангард, едно търсене на новото. И какво е противоположното на кръгло и светло? Ами тъмно и квадратно, това е човешкото. Ще направим новото, новия човек. Ами… направиха го през 30-те години. Знаете какво се случи и виждате какво става сега. Там са заложени устоите на онова, което днес се върши, а то е „Ще направим нов човек”. А как ще направиш този нов човек? Да, можеш да го създадеш – Хитлер направи такива идиоти, комунистите направиха такива идиоти – ето срещу това се боря по мой си начин!

– В последните месеци все сме в предизборна ситуация и обикновено в тези моменти се повдига въпросът да се премахне или да остане Паметникът на Съветската армия. Вие какво мислите?

– Ох… Паметникът и паметта са леко различни неща, защото паметта е индивидуална – появява се, губи се, притулва или приглушава. Казваш си: „Ей, Богу, имам в миналото си неща, от които страшно се срамувам и никога не бих ги признал, но аз ги знам, приглушил съм ги, притулил съм ги, завил съм ги в една мъгла, те не са ми всеки ден пред очите.” Паметникът обаче стои всеки ден, за да ти напомня нещо, да ти внушава нещо. Съответно дали е там мястото на един позор или не – нека хората решат. Ако за теб това е съвършенство, памет, която да бъде плодоносеща в бъдеще, дръжте го, той действа. Но, тъй като живея често във Виена, познавам добре друг паметник – оня скромен, малък, два пъти по-нисък воин който отдава почит на падналите, и е склонил знамето над мемориала на загиналите. Това няма нищо общо с шмайзера, качил се връз българина и българката. Още повече, че ние не сме австрийци, ние не сме Хитлер, докато Австрия си го приветства, тя си гони евреите и ги избива. А ние сме се опитвали нито един войник да не отиде на фронта срещу руснаците. Ние имаме едни сантименти към тях. Аз самият съм руски възпитаник.

– Завършили сте Държавния художествено-промишлен университет „Сергей Г. Строганов” в Москва. Как се озовахте там в разгара на социализма, при положение, че дядо ви е осъден на смърт от Народния съд, защото е бил депутат преди Девети септември?

– Онези, които са кандидатствали там, бяха скъсани, а аз получих покана „Желаете ли да учите в Съветския съюз”, защото бях отличник. Желанието на баща ми беше да уча инженерство, но мен ме влечеше друго. Та отидох благодарение на успеха си от реалната гимназия, не съм учил в Художествената. На втората година от престоя ми в Москва българските власти разбраха чий внук съм, чий син съм и ме извикаха в посолството, за да ме махнат. „Не можете да бъдете съветски възпитаник. Дядо ви е не знам какъв си, братовчед на баба ви е Горуня, дядо ви е осъден на смърт от Народния съд като депутат и така нататък и така нататък. На всичкото отгоре си италианец”. Накратко – отвсякъде капиталист, гад нечестива!

– Определяте себе си като русофил и съветофоб. Какви са образите зад тези думи?

– Покланям се пред Рахманинов, покланям се пред Толстой и Достоевски, покланям се за всичко, което са ми дали. Хората, които бяха мои учители, всъщност бяха дисиденти. Не биха понесли Путин. Когато за пореден път преизбраха Путин, моите съученици едва ли не плакаха. Това е русофилската истина. Не мога да проумея как може да си с русофилска и хуманистична настройка и в същото време да си затваряш очите за онова, което върши Путин или за глупостите на Брежнев; за целия застой и крадене на технологии. Това биене в гърдите „Кремъл, Кремъл” – та когато отидох във Верона и видях една крепост, която е буквално Кремъл, изпаднах в недоумение, казах си: „Ей верончани как крадат”. А то се оказва, че италиански архитекти, два века след крепостта на Верона са построили Кремъл. Бил лош западният свят! Че е лош, лош е, но ти с какво си по-добър? С шмайзерите и автоматите ли?

– Прадядо Ви от Верона идва тук и създава семейство, Вие кога за пръв път видяхте родината на предците си?

– Много късно. Преди 1989-а три пъти са ме викали в Държавна сигурност да ми кажат: „Другарю Красини, няма да ви пуснем. Не ни заблуждавайте, пишете, че ще се върнете, но вие имате роднини в капиталистически свят”.

– А след Десети ноември?

– Минаха години след тази дата. След 1989-а ни унижаваха да седим и да чакаме за визи. И като поседях два часа на студа изведнъж толкова ме доядя „Точно в родината на прадядо ми ли ще ходя след толкова унижения?”. Та, дълго време мина.

– След промените не ви ли поканиха да влезете в някоя партия?

– Кой да ме покани? Да бъда там за камуфлаж ли? Не, че не сме жадували за демокрация, но знаете ли истината за нея? Клистен, за да вземе властта, „привлякъл на своя страна презряния демос” – цитирам Тукидид – тоест излъгал народа, за да гласуват за него. Самият Солон, който кове законите на демокрацията, също прави далавера: казва „Ще опростим всички дългове” и приятелите, които ще го подкрепят, взимат дългове. След като вземат властта, гласуват опрощаване на дълговете и стават богаташи, защото не се налага да ги връщат. А други обедняват.

Демокрацията е мечта – човечеството я е измислило, но нито я е практикувало, нито я е имало някога. Ако прочетете Шпенглер, ще видите как се купуват избори. Но по-страшното е, че нашият съвременник Ювал Ноа Харари твърди същото и го виждаме всеки ден – как чрез манипулиране, медии и пари се създава нещо като мнение, което обслужва онова, което наричаме демокрация.

– Кога красотата ще спаси света?

– По-скоро светът трябва да спаси красотата. Светът я е породил, в момента светът я е затрил и трябва да си я възстанови, за да може този хуманоиден свят да довърши задачата си, а тя е проста и ясна – безсмъртие, но не на основата на биологията, а когато се понесем като електромагнитни трептения в безкрая на Вселената с взора на квантовата физика, която определя частичките, които са и тук, и там и ти си навсякъде.