Свиренето в метрото ми помогна да стигна голямата зала.
Веднъж спечелих 7 паунда за 45 минути. Беше баснословна сума за мен.
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, в. МОНИТОР, 3 януари 2015 г.
Дизайн на страницата: КАМЕН НАЙДЕНОВ
Стотици полети – от 30 години насам Веселин Пантелеев-Ешкенази обикаля света с музика. Лъкът му е играл по струните на концерти в София, Лондон, Монте Карло, Ню Йорк, Сидни, Москва, Париж, Прага, Мексико сити, Амстердам, Берлин, Дъблин, Пекин, Делхи…и още, и още.
От 2000 г. насам Веско е концерт майстор на Кралския концертгебау оркестър и живее в Холандия. Идва си често за срещи с родната публика, последната от които беше в навечерието на Нова година в зала „България”. На 8 май кавалерът на тънките струни хвърля ръкави ца към меломаните и себе си с първото гостуване в София на Камерния концертгебау оркестър. Изявата им е в зала 1 на НДК под мотото Royal Classics, билетите вече са в продажба.
Колко е дълъг пътят от детската филхармония „Пионер”, откъдето тръгва кариерата на Пантеелев-Ешкенази до Кралската сцена? Как се грижи един музикант за своите „златни” ръце? Зад какви каузи застава сега „златното” му сърце? За полетите в изкуството и полетите като ежедневие – чететe сега.
ПИОНЕР ПО НОТИ
– Г-н Ешкенази, за какво се сещате първо, когато чуете думата „пионер”? За детско-юношеската филхармония „Пионер”, в която сте свирили, или за червената връзка?
– Няма как да не е за оркестъра на проф. Влади Симеонов. Той беше едно от хубавите неща, които се случваха в онова време за нашата култура. Тогава се обръщаше голямо внимание на подготовката на децата, на кадрите. Някои от тях израснаха като водещите музиканти на държавата и извън нея. Така че първата ми асоциация е за оркестър „Пионер”. Веднага след това – на човек, който прави нещо ново или стига някъде, където друг не е стигал. Чак след това идва червената вратовръзка.
– Със състава още като дете обикаляте Европа, а тогава границите бяха затворени. Какви са спомените ви за тези първи турнета?
– Първото излизане в чужбина беше точно с „Пионер”. Бяхме в Париж, мисля, че свирихме на събитие на ЮНЕСКО. Аз не съм изживял затворените граници като удар под кръста, защото бях дете. И в Париж се впечатлих от нещата, важни за едно дете – като видях на будките „Пиф” – Боже, колко списания наредени! Шоколадовите яйца… влизаш в магазините и има всичко! Че и неща, които не си виждал. С малкото дневни, които имахме, ние, децата, си купихме разни дребни неща. Помня, че аз си донесох едно съвсем малко радио. Зелено, с две батерии. За мен то беше целият свят – модерно, че и със слушалки! Това беше някакво бъдеще време. Мили са ми тези спомени и сега, когато съм в Париж, минавам през местата, на които сме били.
– Известно е, че пътувате много, останаха ли страни, които да бъдат посетени за първи път?
– Все още има такива места. През 2013-а с нашия Кралски концертгебау оркестър имахме турне из целия свят и накрая беше Австралия. Не бях ходил там и ми беше много интересно. Друго място е! Различно не само като природа. Останаха ми прекрасни спомени – мили хора, хубава публика, интересни зали. Но това е само едната страна на медала. Другата е свързана с много умора, часова разлика, самота. Имаш една стая в хотел, няма я топлината на дома ти. През ден-два си на друго място. Не се оплаквам, но хубаво да се знае и тази страна. Избягвам да се привързвам към места, да задълбочавам познанства, защото след това раздялата винаги е болезнена. Но не мога съвсем да избягам. Токио например е сред местата, към които съм привързан. Тази година ще бъда там три пъти като гост на различни оркестри. Винаги отсядам в един и същи хотел, защото е хубаво все пак човек да има нещо познато. Най- страшното е, че в един момент наистина усещаш хотела като свой дом. Когато това стане, значи е време да си тръгваш.
„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ”
– Колко часове полет ви се събират?
– Не съм ги броил никога. Нямам представа, сигурно съм изкарал няколко години в самолети. Не мога да кажа, че ми е от най-приятните неща, но се свиква. Качваш се, два-три часа, докато седнеш, докато хапнеш нещо, филм гледаш, после поспиш, после пак филм…
– Казвате ли си „Понякога аз съм като летящия холандец”?
– Ха-ха, не. Холандия за мен е втора родина. Нейните хора винаги са били изключително гостоприемни към мен, имам много приятели, там е моето второ „у дома”. Освен българско, имам и холандско поданство, но нямам усещане, че съм холандец. Изключително много уважавам техните обичаи, децата ми са родени там и се чувстват доста пò холандци от мен.
Мисля, че какъв си по народност, се определя от това къде си израсъл, годините на учене, приятелствата, формирането на индивида. До 19 години съм бил в България и няма как да съм друг. Съответно и те не могат да ме възприемат като холандец, но това не означава, че не можеш да се усещаш като у дома си и там. Светът е за всички.
– На какъв език мислите?
– На български. Когато общувам с холандци – на холандски. Много общувам и на английски, и на руски и забелязвам, че когато съм уморен, думата, която ми трябва, изчезва на всички езици.
– За какво се грижи повече един цигулар – за ръцете си или за цигулката?
– И за двете, но все пак основно за ръцете. Колкото и да е скъпа цигулката, може да се намери друга, докато тялото ни е едно. Онзи ден ми се наложи да си изчистя колата от сняг. Бях без ръкавици, знам, че не бива, още повече че имах и концерт… Мина ми през ума „Човече, какви ги вършиш”, но продължих да стържа снега. И го изчистих! Аз съм съвсем нормален човек и не внимавам по определен начин за себе си. Разбира се, не карам ски, макар да обичам този спорт. И кънки на лед обичам – качвал съм се два пъти, падах един път и знам, че имах късмет… У дома избягвам да работя с инструменти, точно с идеята да си пазя ръцете. Други ограничения не си налагам. Избягвам ненормалния тип живот – свързан с охрана, самоизолация, място на живеене. Много е лошо да започнеш да се криеш от обществото само защото правиш еди-какво си.
– Синовете ви Виктор и Артур вече пораснаха. Какво от себе си откривате в тях?
– И в двамата виждам по нещо от мен и по нещо от майка им, което е много хубаво. Във Виктор откривам непримиримостта, който имам аз по отношение на проблеми и несправедливост. Докато не постигне нещо, той не спира. Това виждам от себе си. В Артур се проявява повече другата ми страна – да разсъждавам малко повече върху определена тема, да не прибързвам. Знае, че нещо ще стане, но ако трябва да минат няколко дни, той си ги дава. За млад човек е рядко срещана тази философия, защото обикновено младите, ако искат да направят нещо, ги е страх, че няма да стане и прибързват.
– Вие самият бавно ли бързахте?
– Бързах бавно, да. Но постоянно. Много е важно като млад да не досадиш на хората с това, че непрекъснато искаш и искаш да се докажеш. Ако имаш тази философия, успехът ти е по-сигурен.
– След толкова години кариера изпитвате ли още сценична треска?
– Да, макар че тя се променя с годините. Сега го няма страхът „Какво ще стане”, но има нещо по-дълбоко в мен. Не треперя, но е налице съмнението дали това, което вече съм направил, ще има ефекта, който бих желал. Творецът винаги трябва малко да се съмнява, иначе губиш поглед върху нещата… Сценичната треска се усилва особено преди соловите концерти в най-големите зали. Тогава се опитвам да свиря до последния момент в стаята и после направо да ме избутат на сцената, за да нямам време да мисля за други неща. Това изкуство е изключително трудно, защото нямаш право на грешка – свириш в точно този конкретен момент, хиляди хора те слушат и гледат и няма как да върнеш лентата.
MONEY, MONEY
– За музиканта има ли значение дали свири в метрото или в голяма зала?
– Да, разбира се. Не вярвайте, ако някой ви каже друго. На мен метрото ми помогна да стигна до голямата зала. Не крия тази подробност от биографията си, защото тя е част от израстването и от пътя ми.
– Колко беше най-голямата ви печалба от публиката на лондонското метро?
– Веднъж за около 45 минути направих 7 паунда. За сравнение – от стипендията ми, след като си платя всички сметки и пътя, ми оставаха по 2 паунда на ден. Така че 7 паунда, спечелени за 45 минути, бяха баснословна сума за мен.
– Сега оставяте ли пари на улични музиканти?
– Винаги. Вижте, няма нищо срамно в това да свириш на улицата. Нито е срамно да послушаш уличен музикант. Аз свирех Бах, чардаши, какво ли не. Не мога да си спомня името на спирката, но мястото беше много стратегическо – дълъг тунел с отлична акустика и без ескалатори. Хората, които идваха, имаха около 150-200 метра да слушат музиката и ме чуваха още от метрото. Тоест разполагаха с достатъчно време да ме чуят и да решат дали им харесва. На тази спирка печелех и най-много пари. Понякога ми хвърляха и банкноти, което е голямо признание. Днес се връщам с усмивка към онова време, но представете си 1990-а – когато беше най-големият ужас. Радвам се, че съм се справил с тези неща и знам какво е. Имал съм много тежки моменти, защото когато си сам и нямаш пари, за да си купиш нещо, ти просто седиш на едно място като затворен. Имаш само цигулката и това време беше хубаво за свиренето ми, израстването ми като музикант.
– Какво се случи с тази цигулка?
– Вкъщи е. Свирих с нея до 25-годишен, когато взех инструмент от една фондация. Сега свиря на друг инструмент, на най-високо ниво, но понякога се връщам към първата цигулка – отварям калъфа, гледам я. Свързва ме с детските ми години, с юношеството. Трудно е да се обясни тази комуникация, но аз вярвам, че това не е само дърво. Не може да е само предмет, след като от него излиза такава музика. Вярвам в душата на цигулката, тя не е като нашата, но я има.
– През годините бяхте лице на различни каузи – като тази за борба с рака на гърдата. Каква е каузата ви сега?
– Тъжно ми е за музикантите в България. Преди време започнахме кампания за по-добри възнаграждения за тях, но тя сякаш замря. Положението на всички зависи много от политиката, от това какъв бюджет ще се даде за култура. Ясно ми е, че с приказки това не става и музикантите трябва да имат водач. Вижте какво направиха актьорите – техният глас се чува, а музикантите мълчат.
Давам си сметка, че може да изглеждам като някакъв човек, който вика от Токио или от Ню Йорк, но не е тук. Музикантите имат нужда от човек, който да застане отпред и да ги поведе нанякъде. Това ми е тема, по която много мисля и не знам какво ще измисля. Но е много тъжно да говорим в минало време за нивото в културата, което сме имали.
– Как са поставени нещата в Холандия?
– В последните години там също имаше много проблеми с бюджети, закриха се един-два оркестъра, парите се намалиха много. Но говорим за намаление от 800 милиона на 600 милиона . А за България тези 600 милиона изглеждат гигантски. Там наистина съкращенията означават, че някой човек остава без работа, но социално нещата са поставени така, че този човек продължава да живее прилично. Няма как да остане гладен. А тук, в България, имаме хора в категория „работещи бедни”.
