ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/СП. „БИОГРАФ“, октомври 2018 г.

„Елена! Начертай си една линия успоредно на хоризонта и не се отклонявай от нея!”. Художникът Никола Манев си беше харесал тази мисъл и през последните години все я повтаряше. Казваше, че е на Луи Пастьор и уточняваше, че човек трябва непрекъснато да се стреми към някаква цел и постигне ли я, да тръгне към нова.

Така и не се сетих да го питам по какви неведоми пътища мисълта на биолога е свила гнездо в главата му. Сигурно пак щеше да извади от „чекмеджето”, както наричаше паметта си, някой почти филмов сюжет с каквито бе пълен животът му. Или пък щеше да пусне в употреба друг любим цитат. Например фразата на Пол Верлен: „Няма нищо по-хубаво за душата, отколкото да доставиш радост за една друга душа и тя да стане по-малко тъжна“. А можеше да роди и нещо съвсем различно, нещо оригинално негово, в което други на свой ред да се разпознаят. Като изречението „Изкуството е вик на отчаяние или надежда в лицето на неизбежната смърт”. Този афоризъм принадлежи на Манев. Написа го на френски и го поместихме на титулната страница на „Животописни истории” – книгата, в която ми разказа моменти от пътя си. Тя излезе през ноември 2017-а, а 9 месеца по-късно Никола Манев прекрачи отвъд хоризонта. Линията на живота му се изравни на 25 август, по времето когато лястовиците нижат гирлянди по жиците, преди да изчезнат на хоризонта.

В последните няколко години здравословни проблеми поставяха на изпитание тялото му, но той не им позволи да го отклонят от целта.

Завършваше всеки разговор с

„Действаме! Действаме-е-е”!

и продължаваше да действа независимо от обстоятелствата. Случвало се е да ми се обади и да каже, че целият е овързан в тръбички и системи, но въпреки това рисува!

На хоризонта бяха три изложби. Две се осъществиха – през май в галерия „Боев” в Пазарджик бяха представени 74 картини, които той нарисува в края на миналата и началото на тази година в Париж. Част от тях бяха показани през септември и в експозицията „Трима парижани в Пловдив”, замислена като първа обща изява на Манев, Андрей Лекарски и Лъчезар Ошавков в България.

Третата цел – самостоятелна изложба на Никола Манев в София се открива на 18 октомври в галерия „Финес” на ул. „Христо Белчев” 17. „Ще е включва 50-60 работи, включително последните, рисувани тази пролет и лято. Изпрати ми ги през юли”, каза пред Biograph галеристката Мариела Табакова.

Всички тези картини се раждат в ателието му на Рю де ла Пи № 23, където работи повече от 20 години. „Наблизо е станцията на метрото и за десет минути стигам навсякъде. Консиержката Корин е много симпатична латиноамериканка и в Париж всичко ми е много по-лесно. В София, не знам на кой номер живея, все едно цял живот живея нелегално. А във Варна имам хубава къща, но тя има само местност. Адресът ми е: „Художника, Варна“. Нито имам пощаджия, нито пощенска кутия, но писмата пристигат“, детайлизираше той и пак се връщаше към кътчето си на Рю де ла Пи. „Много хубаво ателие, на последния етаж. С висок таван 7 метра, оберлихт. Тераска имам, беше занемарена, но напоследък слагам цветенца, даже и люти чушки ще сложа“.  Беше щастлив и му беше достатъчно, че първото „Добро утро“ идва от слънчевите лъчи.

„Да имам хляб, вино и сирене – стига ми.

Попара с вино мога само да ям, но да имам четки и бои, друго не ми трябва. Такава ми е системата – с много малко хора се срещам, защото във Франция си безименен. Правя си чорбите, пия си винцето и бачкам… В изкуството е като в любовта – на приливи и отливи. Аз, откакто се помня, живея от тези три пръста, с които държа четката. И зависи от периода – може да ядеш сиренце, а може и хайвер“, казваше той.

Покрай срещите ни за книгата нижеше история след история за хора и картини. От изкуството се възхищаваше, на хората не беше съдник.

Сюжетите в нея са десетки – какви уроци по изкуство му дава пустинята Сахара, как попада в ареста в бунтовната за Париж 1968-а и заедно с братята си по килия пее Марсилезата зад решетките; как завършва Академията за изящни изкуства без да вземе нито един изпит или главата му бълбука от шампанско в дома на тексаски милионер. Помня как кънтеше смехът му, когато разказваше приключенията си с митничари по света и у нас. Една такава история се разиграва преди десетилетия във влака от Париж за Берлин. Носел две картини – едната метър и деветдесет и пет на метър и трийсет, другата – по-малка. До него в купето пътувал един испанец. „На френско-немската граница ни спират митничарите, гледат. Намериха у испанеца две-три бутилки коняк, стана страшен скандал, глобиха го, все едно е контрабандист рецидивист! Опират до мене. Was ist das?, питат. Аз свалям картината, показвам. Митничарят ръмжи нещо като от сериала „Ало, Ало“ и отсича, че и цвай маркен нямало да даде. Демек и две марки не струва работата ми. И слава Богу! Точно тези картини продадох за 4000 марки, в Германия ми ги броиха!“, с удоволствие разправяше Манев.

Един италиански митничар пък го бърка с Едуар Мане.

„Прибирам се с влак във Франция, той спира на италианско-швейцарската граница и италианските митничари се качват. Виждат моя пакет с картини, питат какво е това. Sono pittore, художник съм, казвам им. Служителят гледа, гледа и по едно време вика: Ооо, molto famoso, демек много известен. Аз? Фамозо?!? Изненадани сме и двамата. Той ме сваля от влака, отиваме в митническото бюро. През това време влакът чака. Митничарят вади един речник, разтваря страниците и попада на Мане! Представяш ли си? Бъркат ме с Едуар Мане! Казвам му: „Синьоре, грацие, соно МанЕв, но Мане!“, а той се извинява „Ооо, скузи!“. Станахме приятели с тоя митничар и му обещах другия път, като мина, да му подаря една картинка. Което и направих! Специално спрях и казах: „Търся Еторе“, така му беше името… Помисли ме за трафикант, можех да купя целия влак с една картина на Мане. Та това е един от най-големите циркове, които са ми се случвали“, признава живописецът в книгата.

Разговорите ни скачаха от спомен в спомен, правеха неочаквани завои, изобилстваха от поговорки – от Манев чух народната мъдрост „На всяко кихане не се вика „Наздраве“. Той пък я научил в Рилския манастир, когато бил 16-17-годишен. Баща му – архитект Стефан Манев, бил близък с игумена на обителта дядо Варлаам и юношата Никола ходел често да рисува там. „Веднъж чух един калугер да вика на друг: “На всяко кихане не се казва “Наздраве”, тоест – не на всичко се обръща внимание. То е форма на върховен егоизъм, но не се ли изключа, не мога да бачкам. Ако почна да поемам всичките проблеми навсякъде, губя енергия, а тя трябва да е концентрирана в картините, не да я разпиляваш“.

Пак от Манев в речника ми влезе и френската поговорка Quand on aime, on ne compte pas (Когато обичаш, не броиш). Чувала съм я от него както по адрес на Чирпан, след като дари на града къща-музей през 2000 година, така и за знайните и незнайни дами, минали през сърцето и живота му. И както не обичаше да брои една нощ седнал и броил…

Беше изброил, че за 56 години е сменил поне 30 квартири в Париж и по света. „ Често страдам от безсъние и си казах: „Дай да видя къде съм живял“. Но направих и списък от друг характер – с любовни истории. И седя и си се хиля сам, защото обичам да си правя цирк. По света съм живял в над 35 места в Америка, Европа, Африка…А любовните истории…Те се броят на едната ръка. Човек, ако трябва да брои всички случайни срещи… Има неща периферни, без значение, само за кръчмарско удоволствие, нищо повече. Сериозните ми истории са няколко. Лошото е,

ако нямаш никаква сериозна история –

значи се разминаваш с живота.“

Манев не се размина с живота. Холандката Йохана, с която създаде най- великите си произведения – децата си Сара и Александър, го изпрати и при последното му пътуване към хоризонта и дойде на прощалната церемония в Чирпан. Никога не е бил женен за нея, напуска я, когато дъщерята и синът им са невръстни, но именно тя е тази, която като светулка му показва пътя в редките мигове на мрак. Преди години художникът става жертва на строителни измамници във Варна – дал пари, за да му построят ателие, но това не се случва. Не си получава парите обратно. „Няма да забравя, че именно Йохана ми върна вярата в България. Изпрати ми един откъс от Стария завет, в който Авраам моли Господ да пощади Содом и Гомор в името на един праведен човек. Каза ми: „И един свестен човек да има в България, не бива да губиш вярата си!”, спомняше си Манев. В този момент се просълзяваше. Всъщност, винаги се просълзяваше, когато говореше за България по този начин. В едно от последните си интервюта, дадено в нощта на 6 август за предаването „Нощен хоризонт”, призна: „България е мираж за мен в момента”. Няколко седмици по-късно той се сля с миража. И сигурно е щастлив отвъд хоризонта.

каре

Откри 185 изложби, дари 4 града

Приживе Никола Манев направи 185 самостоятелни изложби, много от тях реализирани у нас. „Каквото и да правя, оставам си българин. Париж ме направи българин, а не фалшив французин”, често казваше той. До края мечтаеше да види България още веднъж, волята му беше да бъде погребан в Чирпан – града на сърцето му. Так и стана – художникът бе кремиран, а урната с праха му – положена в двора на Тянковата къща – същата, която той купи, реставрира и превърна в галерия, която подари на града.

Да дарява се беше превърнало в негова мисия. Освен в Чирпан постоянни експозиции с дарени от него платна има в Ловеч, Троян и Полски Тръмбеш. Идеята му беше да създава малки музеи, в които хората да се срещат с изкуството му.

„Много често в България идват обикновени хора от народа с парче вестник и казват: „Подпишете се тук, да имам нещо от вас“. Водят си децата, внуците. Неудобно ми е, защото не съм нито Леонардо ди Каприо, нито Ален Делон! Предпочитам да им дам една картинка, да гледат нещо, което съм направил. Това ми създаде желание да направя така, че да имат постоянен контакт с моите картини. От 60 години се издържам само от продажба на картини, но много хора нямат възможност да си купят, а искат да ги гледат, защото им доставя удоволствие. Казвам си: „Защо моите картини трябва да стоят срещу стената и да стоят заключени, и да чакат някой ден да ме обявят за гений и работите ми да струват много пари?“. Това не ме интересува, искам да доставя удоволствие на хората.

КАРЕ

ПЕТ ФАКТА

1. Васил Стоилов е първият му учител в живописта.

Баща му го води в ателието на художника, когато Никола е на 13 години. „ За пръв път влязох в ателие, в което миришеше на акварел. Предизвика у мен най-голямо възхищение, той ми е първият вдъхновител! Показа ми не само рисунките си, но и самия процес как се рисува!“, казваше Манев. Стоилов често повтарял, че трябва да има портретно отношение към природата, защото всичко е портрет, всичко е структура и всичко си има анатомия – и листото, и дървото…

• Никола Манев измисля техниката живопис върху корк.

„Харесва ми, че стои като пастел, боята захваща идеално. Акварелът попива в корка и се създава интересна фактура, изглежда старинно. Допада ми тази съпротива на материята – търкането на четката в корка. Обичам грапавината, а не лъскавите материи. При тях, като подпреш четката, и тя се плъзва като муха”, разказва художникът в книгата „Животописни истории“.

• Обожава Ив Монтан.

Веднъж през смях ми разказа: „Не знам дали съм обратен, но направо бях влюбен в Ив Монтан. На младини приличах на него, гласът ми беше като неговия и редовно свалях мадамите като го имитирах. Много сполучливо, при това!” За доказателство ми пя негова песен по телефона. Получи му се.

• Картини, правени по време на диализа

Fait pendant la dialyse (Правена по време на диализата) – този надпис се чете с молив в някои от картините на Никола Манев от последните три години на живота му. Рисувани са най-често с пастел или акварелни бои и празнуват жаждата за живот и съзидание.

• Печели конкурса Chenavard в Париж

През 1967 г. се явява на конкурса Chenavard за живопис и печели златен медал. Творбите, които му осигуряват наградата, са са родени от целувката на четката му със спомените от Тунис за снежнобели къщи на фона на синьо небе. Година по-рано Манев печели Prix des peintres étrangers boursiers – Paris, France, Organisme d’attribution: Gouvernement français – Paris, France),

каре

ЕДНО КЪМ ЕДНО

„Нямам чувството, че съм успял. Дори понякога завиждам на мои колеги, които така убедително говорят, че са успели. Аз иначе съм бъбрив, но не мога да говоря така за себе си. Радвам се, когато другите ме хвалят, но… Обиколил съм всички големи музеи в света, без Третяковската галерия, защото не съм бил в Москва. Та като видя тези големи шедьоври, как мога да се главозамая? Зависи къде ще сложиш летвата. Всичко е както в живота – или говорим за голяма кухня, или за пържени картофи, които миришат на олио. Аз пласирам летвата при шедьоврите, затова не мога да говоря за себе си възхваляващо. Трябва скромност, която хич не е вредна”.