ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/ Интервю от 24 декември 2004 г., публикувано във в. „Монитор“

– Г-н Петров, хората на театъра често казват, че живеем в пиеса на абсурда – доколко е вярно това според Вас?

– Нещата биха могли да се изразят и така, но пиесите на абсурда се появиха преди повече от половин век, а тогава днешната действителност беше в своя зародиш, и сега се оказа, че френските драматурзи са отразили само първите й симптоми. Наистина за неологизми от рода на „мироопазващи войни“ терминът абсурд е подходящ, но той все пак е слаб, недостатъчен за ужаса, не, за кошмара, в които планетата ни се гърчи сега.

– Как преценявате изминалата година – успяхме ли да преодолеем лошото в човека?

– Вие, какво, шегувате ли се?

– И все пак? От краткия ни разговор по телефона останах с усещането, че сте тъжен. Защо?

– Ами преди всичко именно, защото за някакво преодоляване на лошото в човека у нас не може да се говори, освен с горчив смях. Трябва ли да напомняме тук за явленията, които са известни на всички ни? Нали само за изброяването им няма да стигнат вашите колони.

– Има ли илюзия и надежда, с която никога не се разделяте?

– Илюзията ми беше в това, че сме почти пред дверите на един по-човешки уреден, по-справедлив, по-разумен свят. Тази перспектива се отдалечи от нас, но идеята за един такъв свят си остава у мен и направлява всичките ми мисли и чувства. Била неосъществима мечта – дори да е така, мечтите на човечеството са главната движеща сила на неговия напредък. Те са се осъществявали винаги частично, и напредъкът е вървял на тласъци и с ужасни рецидиви към животинското, но все пак…Оприличават утопията на хоризонта, който се отдалечава, когато се движим към него. Но той ни кара да се движим към него, нали?…А надеждата ми, за която ме питате, е, че ръководителите на това човечество, вдигнали глави към планетарните опасности – ресурси, затопляне, пандемии – които са се надвесили над него, най-сетне ще поумнеят и ще се откажат от самоубийствения начин на живот, изграден върху проклетата жажда за печалба, която ни е докарала до днешното „положение на ситуацията“… Нарочно сменям стила, защото май изпаднах във високия патос, който не ми е присъщ.

– Миналата година получихте титла „академик“. Научното звание промени ли нещо в живота на поета Валери Петров?

– Вие продължавате да се шегувате. При учените това звание все пак звучи добре, дава тежест, но при един поет (макар, разбира се, да го ласкае), е повече знак, че вече от него не може да се очаква много нещо.

– Според проучване, направено по поръчка на Асоциация „Българска книга“, едва осемнадесет процента от българите четат поезия. Как ще коментирате този резултат?

– Толкова много? Вие казвате „едва осемнадесет“, пък мен този резултат на анкетата ме радва. Читателите на поезия по целия свят винаги са били много по-малобройни от читателите на проза (главно романи), и, доколкото зная, в малко страни поезията би могла да се похвали с такъв процент. На запад тиражите на стихосбирките показват, че поетите почти са се затворили в някакви общества от чудаци-ентусиасти. Да си призная, имах чувството, че и у нас, след обществената промяна и с „бум“-а в областта на електрониката, хората – и особено младите, които по традиция се смятат за главни „потребители на поезия“ – са станали по-земни, по-практични, по-прозаични. А може те и наистина да са станали такива, а в проучването безработните и пенсионерите, които имат много време за четене, да са запълнили празнината, оставена от тях? Шегувам се, но осемнадесет процента не е зле, има още смисъл да се пише в т.н. мерена реч.

– Понеже заговорихме за младите – изчезна ли връзката между поколенията?

– За жалост, може би не е изчезнала, но във всеки случай много се е отслабила. Проблемът „бащи и синове“ винаги е съществувал, а при това през вековете, сякаш времето е текло по-бавно, и родителите са имали повече възможност да предават на децата си своя опит и да внедряват в душите им начина си на мислене. (Между другото, преди време ми дойде на ум, че пословиците са един начин, по който човечеството се мъчи да пренася към бъдещето придобитото си знание. Но и те много не помагат – използваме ги често в разговорите си, но осъзнаваме какво са ни казали, само когато усетим мъдростта им със собствената си кожа). Но аз се отклоних – исках да Ви запитам, как сега, при споменатото експлозивно развитие на електрониката, което за няколко десетилетия промени продължава да променя издъно дъха, вкуса, ритъма на всекидневието ни, как няма да съществува разрив между поколенията? Неотдавна при първата поява на GSM-четата, като видях отдалеч един младеж да притиска с юмрук бузата си, реших, че го боли зъб, а сега всички говорим по този безжичен начин. И същото е с интернета – аз използвам компютъра, но само като чудесна пишеща машина, а дъщеря ми и нейните деца са напълно в интер-мрежата и не е ясно, те ли я използват, или тя ги е хванала. Старческо мъркане, разбира се, но тези новости, свързващи хората, в момента разделят поколенията. При това у нас към техническия взрив се прибавят и сблъсъците от смяната на обществения строй, които увеличават разликите между моето поколение и двете след него. Обхванати от това галопиращо темпо на времето – простете тавтологията – и разочаровани от нечистоплътността на обществения живот, младите хора са станали аполитични, което, както е известно, също е политическа позиция. Как да ги убедиш в това, в което си носил цял живот?

– Изгубихме ли усета си към красивото?

– Да, разбира се, нравите станаха груби, егоистични, жестоки. Затова също се учудвам на процента от проучването. Често чувам да се хвърля върху прочутите 45 години вината за грозотата, нахлула в психиката на хората у нас, и покрай нея, в живота ни изобщо. Не вярвам в това политическо обяснение. Възможно е тази грозота и тогава да е съществувала, обуздавана от несвободното ни общество, и сега, по израза на Александър Блок, „тлетворният“ й дух да е изскочил от бутилката; много по-вероятно е, обаче, този дух да е законна рожба на обществото на свободната инициатива, към което успешно преминахме в хода на последните 15 години. Сред обеднелите широки слоеве на народонаселението ни нравственото погрозняване трябва да е станало под напора на материалната нужда, но то е далеч по-силно изразено в разкошните дворци на новобогаташите, осеяли градовете ни напоследък.

– Как допуснахме това да се случи?

– Задайте този въпрос на тези, които „го случиха“. Все пак в недрата на народа ни, като цяло, уверен съм, не са изсъхнали корените на нравствеността. Напоследък от прозореца си често виждам един бедняк, който рови край тротоара в новите контейнери за смет. Няколко бездомни кучета го следват, защото нещастният човек дели с тях коричките хляб. Той, естествено, не е „репрезентативна извадка“ (както ни научиха да казваме великите социолози) за цялото ни народонаселение, но аз, развълнуван, си мисля, че човек никога не знае кога и къде в тежките времена се опазва златното зрънце на добротата.

– Според вас, защо децата започнаха да убиват? Не е ли парадоксално, че дори тази болезнена тема бе изместена от шоуто „Биг брадър“?

– Права сте, човек изтръпва при представата за тези ужасяващи случаи. В детската литература – в творенията на моя милост, включително, е пуснала корени презумпцията, че децата, за разлика от възрастните, са ангелчета, невинни душици. А колко истина има в нея? Прочутият полски педагог Янош Корчак е на съвсем друго мнение по въпроса. А той е загинал заедно с питомците си в един от крематориите, изградени и обслужвани от пораснали деца. И колко близко до ума ни, след като сме узнали това-онова за гените и дори се занимаваме с генно инженерство, е да приемем, че злото у човека не му иде от въздуха, а е заложено в ДНК-то му и следователно го има, латентно, и у ангелоликите ни дечица. И че от нас, възрастните зависи, дали на добрите или на злите наклонности у тях ще дадем възможност да се развиват. Дали ще направим от тях добри хора или палачи. А ние какви ги вършим? Смятаме,че, като ги наричаме непрекъснато с втръсналото се на всички име „малчугани“, можем да ги оставяме свободно да се тровят с наркотици, филми на насилието и безобразни тв-програми от рода на „Големия брат“…Ето че стигнах до него, но трябва ли и ние да говорим за тази последна пошлост, след като негодуваме, че тя бива обсъждана толкова нашироко? Нека кажем само, че тя е мярка за равнището, което духовното ни развитие е достигнало напоследък. Искаше ми се да прибавя, че по-голямо падение не мога да си представя, но си спомних за една смешка на Йежи Лец, който по някое време също си бил казал: „По-низко от това не може да се отиде!“, но чул някой да му чука отдолу… И ще ме извините, че в тези празнични дни отговорите ми се получиха не от най-веселите, но и въпросите Ви ме насочваха в такъв ред на мисли. Все пак долу тъгата и да си пожелаем весела Коледа и добри дни през Новата година!