Православните са свикнали все някой отгоре да им решава проблемите

Благодарен съм на културата на моята страна, че нещо мога

Ако си живял сам за себе си, накрая ще си останеш сам

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/ „Монитор“ от 14.03.2014

ВИЗИТКА

Роден е на 28 февруари 1938 г. в Прага, Чехословакия (днес Чешка Република)

Като кинорежисьор създава 29 филма, сценарист е на 22 филма

През 1967-а режисираният от него „Строго охранявани влакове” печели „Оскар” за чуждоезичен филм. Тогавашното комунистическо правителство настоява Менцел да се откаже от капиталистическата статуетка, но режисьорът не се подчинява

През 90-те години на миналия век и в началото на настоящия Иржи Менцел работи предимно в театъра. Прави и шест постановки в България, основно в Сатиричния театър: „Вечеря за тъпаци” от Франсис Вебер, „Още веднъж отзад” от Майкъл Фрейн

Тази седмица беше в България, за да представи най-новия си филм „Донжуановците”

– Г-н Менцел, вече сте доктор хонорис кауза. Не сте лекар, но кажете от какво трябва да се излекува съвремието ни?

– Този въпрос го задайте на Владимир Путин! И Обама сигурно няма да може да ви отговори. Истината е, че всички сме лошо възпитани. Известно време имахме някакво религиозно възпитание, но се избавихме от него и сега се опитваме сами да ръководим себе си. Опитваме се да управляваме собствената си воля, но не сме тези богове, за които се мислим. Много започнахме да прощаваме сами на себе си и не чувстваме никакъв респект към това, което е над нас. Мозъкът ни услужливо ни избавя от чувството за угризение. Той винаги изработва оправдание да си простим едно или друго нещо.

– Вие за какво се оправдахте последно сам пред себе си?

– Имам такива моменти наистина. Опитвам се обаче да бъда по-честен – когато осъзная какво лошо съм сторил, започвам да мисля как да го поправя и трябва ли да си простя.

– Добър католик ли сте?

– Не. Аз не съм кръстен. Искам да ви помоля да избегнем религиозните въпроси, понеже съм страшен еретик.

– Вие повдигнахте тази тема, като заговорихте за прошката…

– Не знам по чия заслуга на човечеството му е дадена възможност да изпитва вяра. Всички изповедания имат нещо общо – да предпазват човека от това да се превърне в животно. „Не убивай!”, „Не кради!” – всички религии разполагат с такива морални закони. Единствената грешка на повечето от тях е, че казват, че трябва да вярваш само в един бог. И между човека и вярата се промъква някаква организация, която се нарича църква. Хората, които работят там, започват да контролират кой вярва и кой не. Оттам започват проблемите. Първият президент на Чехословакия Томаш Масарик казва: „Човек е бог.” Говори за човека, не за институцията църква, която понякога въвлича в религиозни войни. Ако човек се освободи от тази институция, както Мартин Лутер и много други протестанти, нещата стават различни. Забележете, че в протестантските страни корупцията е по-малка, фирмите просперират, пазарите също работят добре, чисти са и тоалетните. А в католическите? Човек се уповава на институцията и мисли, че като каже няколко думи и прочете „Отче наш”, ще се разбере с Господ. Така е способен да лъже сам себе си. Затова в Испания, Австрия, Полша нещата стоят по по-различен начин, отколкото в страните от Скандинавия. Най-тежко е при православните.

– Защо?

– Там са свикнали на този модел – селянинът отива в църквата, кланя се на иконата и казва „Господи, поправи това” или „Господи, направи онова” и разчита, че Господ ще го направи вместо него. Или пък че Путин ще го оправи. По същия начин си мисли, че ако открадне или постъпва безогледно, Господ пак ще му прости, понеже е милостив. Това за съжаление е много прогнило отношение. Само в страни, където е имало православие, комунистите са могли да победят. Защото тук живеят хора, които са свикнали от хилядолетия да има някой над тях. На него се уповават и той им решава проблемите.

– В Чехия работи ли моделът на усмихнатия капитализъм?

– Чехия е специална страна – първо е била протестантска, после влезе католицизмът… У нас всичко е позволено. Разбира се, има добри католици, които са истински вярващи. Те работят с почит към Господ, строят домове, жънат, стараят се за реколтата и са много добри хора. Но за съжаление повечето сме хитреци и дребни мошеници.

– Мнозина описват така българите…

– Вие сте православен народ, имате различни етноси и сигурно не се чувствате много добре с някои неща.

– Познавате ни добре, защото преди години прекарахте месеци в България покрай постановките си тук. У нас когато се говори за вас, винаги казват „култовия режисьор Иржи Менцел”. Какво значи „култов”?

– Знаете ли защо ме наричат така? Защото не идвам много често и не ме познавате много добре. Иначе бихте махнали това „култов”.

– Не криете симпатиите си към Иван Бърнев, който изигра главната роля във филма ви „Обслужвах английския крал”. Какво прочетохте по неговото лице?

– Той е едновременно и мъж, и дете. Още е такъв.

– И все още играе във „Вечеря за тъпаци” – представление, което поставихте в Сатиричния театър преди 10 години…

– И то гениално! Той като че ли се е родил за тази роля на глупака. Не се преструва и не играе глупак. Но когато излезе на сцената, е глупак. Затова го уважавам.

– Вашият преводач Николай Гундеров припомни, че в допитване в началото на 90-те години 78 процента от чехите са казали, че ще гласуват за вас, ако се кандидатирате за президент. Не са ли ви канили за министър?

– Не. Понеже в това допитване не получих 100 процента, реших да се откажа от такава надпревара.

– И затова президент стана Вацлав Хавел?

– Да, той имаше 99 процента в това допитване.

– С какво сте по-различен сега, отколкото през 1967-а, когато вашият филм „Строго охранявани влакове” спечели „Оскар”?

– По-възрастен съм и момичетата не искат да общуват с мен, както преди. Предпочитат да си пийват с по-възрастен господин, отколкото да му обърнат внимание, защото за тях не съм интересен.

– Новият ви филм „Донжуановците” разказва за тези неща. Защо Дон Жуан винаги остава сам накрая?

– Това изхожда от това как живееш цял живот. Ако си живял сам за себе си, накрая ще си останеш сам. Щастлив съм, че това не ми се случи. Без да го заслужавам, имах хубав живот.

– След 1969-а, когато създавате „Чучулиги на конец”, ви е забранено да снимате филми. Вие обаче не се вживяхте в образа на жертвата. Не се определяте като дисидент. Защо?

– Вижте, аз не съм дисидент. Научих се да правя филми и съм благодарен на културата на моята страна, че нещо мога. Моето задължение е, след като нещо съм взел от тази култура, да го върна. Затова не отидох в Америка да преподавам филми. Въпреки че ми беше забранено да снимам, останах. Казвах си: „Трябва да правя филмите си аз, а не някакви политически проститутки, които биха заели моето място.” Исках да правя филмите така, че да има смисъл от тях. Имам идеална професия, но всеки престиж изисква да платиш цената за него. Както в рицарските времена – благородникът с имот е длъжен да се грижи за него и да го остави в добро състояние на наследниците си. Кинаджията носи същата отговорност. Честно да ви кажа, заобиколен съм от филми, които нямат никакъв смисъл. Затова и правя толкова малко.

– Вярно ли е, че миналата година по фестивали сте гледали 50 филма и нито един не ви е харесал?

– Бяха гнусни! Имаше няколко добри, но и те бяха депресивни. Нямаше никаква комедия. Хората унижават комедията! Защо, не мога да разбера!

– Като говорим за комедия, изкушавал ли ви е някога образът на войника Швейк?

– Не. Получих много предложения за него, но ми се сториха евтини. Хашек е зъл към героите си. Описва хората като глупаци, гледа ги отвисоко, присмива се. Разбрах това чак когато снимах „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин”. Режисьорът трябва да обича героите си.

– От вашите кой ви е най присърце?

– Наистина обичам героите си, но най-много обичам актьорите, с които съм работил. Жалко, че повечето от тях умряха. Но съм благодарен, че имах щастието да работя с тях. Наистина имах щастлив живот и се надявам, че някаква част от този щастлив живот предстои. Важното е да съм заобиколен от хора, които са по-добри от мен. Като знам какви гадове могат да бъдат хората, все повече си уважавам близките. Казвам ви честно – дори моята тъща е страхотна жена!

– Понеже започнахме с Путин – според вас как ще завърши кризата в Украйна? Вие сте свидетел на танковете в Прага през 1968 г. Ще се повтори ли този сценарий?

– Тази криза няма да свърши. Русия няма да отстъпи, тя ще иска непрекъснато да владее Европа. Там самочувствието е прекалено голямо. Няма да е с танкове, а по-незабелязано ще влезе в останалата част на света. През XIX век, когато Чехия е под властта на Австро-Унгария, всички казват, че задължително трябва да се приближим към Русия. Тя ще ни закриля, ще станем голяма славянска сила. Но тогава никой не знае какво значи самодържавие. Един журналист – Карел Хавличек Боровски, отива в Петербург, после в Москва и разбира, че това, което ни заплашва най-много, е самодържавието. Той пророкува идването на комунистите. Казва: „Руснака никой не го обича в Европа. Понеже се държи като брат, но гледа, ако може, да те хване и да те завре в малкия си джоб.”

Мисля, че в някаква степен това самодържавие пак опира до православието. Затова казвам – не вярвай, но си имай Господа в себе си. Да бъдем отговорни сами за себе си.

Не разбирам много от протестантство, но виждам как те се учат сами взаимно и взаимно се контролират да бъдат прилични и да се държат добре. Магазинът им да бъде добре зареден, семейството им да живее добре… Казаната дума да бъде хвърлен камък. Това не съм го виждал при православните. В по-голямата си част немците са протестанти. Слушаха Хитлер като овце и знаете как се изявиха в Европа. Втората световна война свърши отдавна, минаха две-три генерации, които нямат нищо общо с нея, но хората имат чувство за вина. Усещат отговорност към своите родители и много внимават – там рядко ще чуете антисемитски изказвания. Докато в Русия не е така. Руснаците убиха много повече хора, и собствени хора убиха, но да сте видели там някой да изпитва угризения на съвестта? Не исках този разговор да става толкова сериозен.

– Да го завършим лежерно тогава – какво си казахте тази сутрин, когато се погледнахте в огледалото?

– Че трябва да се избръсна.