Хората са уморени да четат обикновени истории, казва испанският писател
Източник : „Монитор“ от 18.02.2006
Андрес Барба е сред най-нашумелите съвременни испански писатели. Роден е в Мадрид през 1975 г. Завършва испанска филология и философия. Публикува първия си роман „Костта, която най-много боли“ през 1997-а. Следват „Сестрата на Катя“, „Честно намерение“ и др. Барба гостува в България по покана на Института „Сервантес“, открит тържествено миналата седмица.
– Андрес, когато започвате някой роман, знаете ли предварително как ще завърши?
– Зависи как ще се развие самата идея. Някои от книгите се започват от края, а други се раждат само от удоволствието да видиш как се раждат персонажите. Зависи кое е определящо – краят или самото движение и развитие на образите.
– Написали сте първия си роман, когато сте били само на 20 години. Как успяхте да преодолеете авторитетите?
– Една от най-големите изненади, които може да представи млад автор е да види как вече утвърдени писатели изведнъж се чувстват заплашени. Това се наблюдава винаги. Такъв е законът на племето, който не може да се избегне. Всичко това говори не толкова за увереността на младите, колкото за неувереността на по-възрастните. Моят конкретен случай обаче е обратен – двама утвърдени автори ми оказаха голяма помощ. Нямаше никакви конфликти.
Неувереността на утвърдените е свързана донякъде със суетата.
С времето, хората стават все по-смешни и по-крехки и няма нищо по-опасно от един стар лъв, който мисли, че всички са негови неприятели и врагове.
– Младите лъвове обаче страдат от звездомания…
– Много е обичайно младите автори изведнъж да развият тази мания, която е по-характерна за рок звездите, а не толкова за хората, които пишат. Това е така, защото обстановката, в която са били възпитани, е свързана с аудиовизуалните средства. Но в края на краищата един писател е само един писател. Испания не е Русия и един писател, колкото и да е значим, той винаги е фигура от третия или четвъртия ред като популярност. Човек може да бъде много ценен. И най-известният писател в Испания излиза на улицата и може да си купи кафе без да го познаят.
– Измисляте ли историите, които разказвате, или те са реално преживяни?
– В почти всички случаи става дума за чиста измислица, но истината е, че всяка книга е свързана с някакво реално събитие, което се е случило.
– Трябва ли авторът да бъде социално ангажиран?
– Мисля, че не. Той трябва да бъде морално, а не социално ангажиран. Литературата може да бъде оръжие, да защитава ситуации, които са социално ангажирани, но това не е функцията на писателя. Той трябва да обяснява какво е човекът, а не да разрешава конкретни проблеми в даден момент от времето. Така че дилемата е по-скоро морална, а не социална. Има много други пътища, по които могат да бъдат решавани социалните проблеми, които са по-ефективни и по-адекватни. Когато литературата се обвърже тясно с един социален проблем, много бързо умира, защото животът на тази литература е толкова дълъг, колкото е дълъг животът на проблема.
– Как си обяснявате успеха на автори като Дан Браун от една страна и бившата проститутка Ксавиера Холандер, от друга. Според българските книгоразпространители техните книги са сред най-търсените.
– За Дан Браун не мога да кажа, защото не съм чел книгите му. Предполагам, че няма да ми харесат въобще, а има много други неща, които бих искал да прочета. А по отношение на проститутката – не знам за кого говорите, но много ме интересуват проститутките. Имам и един роман, посветен на проститутките.
– Говорите за романа „Сестрата на Катя“?
– Да. Романът е написан в един бордей, където прекарах месеци. Катя е момиче от Чешката република и това е единственото реално съществувало лице.
– Могат ли да се очертаят някакви тенденции в съвременната литература?
– Когато се говори за тенденции, това винаги е свързано с някакви местни реакции. Имам усещането, че днес ние се завръщаме към една литература, която е много по-сериозна. Хората вече са уморени да четат прости, обикновени истории. И читателят се нуждае все повече и повече от истински обяснения. Мисля, че това е тенденция, която се наблюдава в общи линии и аз като писател се чувствам включен в нея. Но говоря по-скоро по интуиция.
– Романите ви са преведени на холандски, сръбски, италиански, английски. Има ли разлика в начина, по който ви приемат читателите?
– Забелязвам е, че има определен вид читатели, които са по-чувствителни към дадени аспекти в сравнение с други. Но това също е свързано с местни възприятия. Например в Холандия хората са много свикнали с разглеждането на проблема с проституцията, защото тя е легална. Така че те четяха романа много по-безгрижно, тоест бяха по-малко чувствителни към провокацията, която представляваше книгата. Но всичко това е свързано с местните особености. Досега не съм превеждан на език, който да е характерен за съвсем различна култура – да речем на японски. Страните, в които съм бил превеждан принадлежат към християнството и обикновено проблемите са приблизително същите като в моята страна.
– Сега каква книга пишете?
– Сега завършвам един роман за вярата – въплъщението на духовното в материалното. Когато един човек счита друг човек за въплъщение на божественото и по този начин възниква религиозното събитие. Главната героиня е много обикновено момиче – прислужница. Тя обожествява един поп певец италианец, много смешен сам по себе си. Проследявам как се ражда религиозното чувство в едно обикновено сърце. Как се ражда това желание да се молиш, желанието да изкупваш греховете си. Идеята е на Симон Вейл –
божествеността може да се прояви в много образи.
Можем да смятаме, че въплъщението е смешно, както в този случай, но това не означава, че е по-малко истинско и че не може да доведе до истински чудеса. Няма само една религия. Няма морална граница, морален ранг, обхват. Обикновена прислужница обожествява един рок певец.
– Не се ли притеснявате, че в силно католическа страна като Испания може да не приемат романа ви?
– В Испания католицизмът си е само теория, по принцип държавата е светска и хората живеят по практичен начин. Мисля, че когато го публикувам, няма да го харесат нито вярващите, нито невярващите. Само майка ми ще го хареса. Тя мисли, че между Сервантес и мен има голяма празнота в световната литература.
– Кога писателят губи свободата си?
– Има един сериозен проблем – светската държава по принцип създава илюзията, че може за всичко да се говори свободно. Но се изпада в една диктатура, която е по-ужасна, отколкото католическата и това е диктатурата, свързана с политически правилното. Човек даже и не може да се шегува без усещането, че ще обиди някой. И ако това се случва в ежедневието, в интелектуалния живот тази опасност е още по-голяма. Желанието да не обидиш никого накрая стига до там, че всичко това, което се казва, изглежда еднакво и без дълбока същност.
