Актьорът е в ново, сакрално амплоа като четец на „Инок Ардън”
Първите ми срещи с Валентин Ганев бяха на ръба на 90-те и новото хилядолетие. Като в смътен сън ми изплуват кадри от нощта на „Оскар”-ите през 1999-а, когато „Изток-Запад” на Режис Варние се състезаваше в категория за чуждоезичен филм и на рекламните кадри, освен звездата Катрин Деньов, за частици от секундата се мяркаха и лицата на нашите Вальо Ганев и Николай Бинев.
Помня го и в спектакъла „На дъното” от Максим Горки под режисурата на Александър Морфов, и във „Вечеря за глупаци“ от Франсис Вебер в постановката на Младен Младенов, и като Пигмалион в спектакъла на Леон Даниел по пиесата на Бърнард Шоу. После съм го гледала още много пъти – и на голяма, и на камерна сцена. Обичам моноспектакъла му „Контрабасът” по пиесата на Патрик Зюскинд под режисурата на Пламен Марков.
Отчасти познавам и работата му като режисьор и не съм забравила премиерата на „Слънчев удар: едно лято на Сара Бернар“ (по текст на Джон Маръл), когато токът спря в мига, в който великата Татяна Лолова удари с жезъла-бастун по сцената. Не беше режисьорско решение на Валентин Ганев, а тривиална електроавария, но моментът изглеждаше свише.
Снощи видях актьора в ново, почти сакрално амплоа – като четец на поемата „Инок Ардън“ от Алфред Тенисън (в превод на Александър Шурбанов). Той беше сам, с дългия свитък на поемата, който се спускаше по сцената на „Сити Марк“ арт център. Ганев бавно го изтегляше, докато думите се нижеха една след друга. Нямаше декор и театралност в обичайния смисъл, но имаше театър. Словото на лорд Тенисън, изговорено от този дълбок, грапав глас, се превръщаше в свят. Гласът ту се разбиваше като вълна, ту шепнеше като вятър над палми, ту се пропукваше от тъгата на Инок Ардън – изгубеният, завърнал се твърде късно моряк.
Партньор на човешкия глас бе пианото – Виктория Василенко свиреше мелодрамата „Инок Ардън“ от Рихард Щраус, създадена по поемата на Тенисън специално за четец и пиано.
Публиката беше погълната изцяло – от морето, бурята, болката и величието на човека. Изпълнението на тандема Ганев – Василенко беше духовно преживяване, в което театърът, музиката и поезията се сляха. А Валентин Ганев напомни, че големият актьор не се нуждае от декор, за да създаде свят – достатъчни са гласът, словото и сърцето.
