Текстът е публикуван в рубриката „Лице“ на в. „Монитор“ на 24 февруари 2007 г. със заглавие: Боян Радев – един класик на 65 години; Акценти: Борецът капитулира само пред внучката си; Колекционерът превръща апартамента си в галерия

“В живота е добре да те подценяват. Иначе не можеш да покълнеш”, казва между две глътки уиски Боян Радев. Вече няколко десетилетия той е сред най-популярните българи. Утре става на 65 години. Някога може и да са го подценявали, но днес го признават за класик и на тепиха, и в колекционерството.

“Не усещам времето от работа. Цял ден съм в движение, издирвам неща за колекцията. Доволен съм от това бързо време. Когато се връщам много години назад – в живота съм започнал от минус и всеки ден съм искал да направя нещо. И до този момент все правя нещо. Нямам празен ден – да се изпъна на дивана и да си попилея деня”, разправя двукратният олимпийски шампион по класическа борба.

Като подарък за рождения си ден през 2007 г. шампионът в борбата и колекционерството получи от тогавашния директор на НИМ Божидар Димитров копие на амфората от Панагюрското съкровище. СНИМКА/ МОНИТОР

Радев не крие, че се е поуморил и енергията да работи от сутрин до сутрин я няма. Но продължава да води личните си битки с достойнство. Сред тях е тази за музей, в който да покаже прочутата си сбирка с шедьоври на българското изкуство. Години наред меценатът с пурата преговаряше с чиновници и ведомства да му предоставят помещение, където да изложи творбите. Единственото му условие беше музеят да носи неговото име. Никой не откликна на идеята. Колекционерът обаче не сведе пораженчески глава пред бюрокрацията. Махна с ръка и намери друго решение – ще превърне в галерия собствения си апартамент. “Докато съм жив ще гледам това да направя. И това ще бъде най-щастливият ден в живота ми – целият апартамент да е опразнен от мебели, стените да са в картини, а в средата на стаите – скулптурите. Жена ми и дъщеря ми няма да живеят тук, аз ще остана в кухнята пак на същото канапе, на което спя. Ще има и една закачалка за дрехите и всичко друго ще е картини”, разкрива плановете си борецът-колекционер. Радев е получил съгласието на всички съседи от кооперацията, сега чака разрешение от ХЕИ и общината.

Колекционерът дели живота си на два периода –

единият е подчинен на спорта,

а другият на изкуството

„В спорта постигнах това, което мечтаех – да бъда олимпийски шампион, после да стана още веднъж. Гордея се най-много със Световното в Букурещ през 1968-а. Тогава се борих опериран. Преди първенството бях един месец в болница, извадих си дренажа и излязох на тепиха. Във втория ден имах четири срещи с най-силните, а не бях тренирал цял месец. Последната среща беше в 12 през нощта. Тъкмо се бях прибрал в хотела и ми се обаждат: „Връщай се, имаш още една среща, ще се бориш с румънския връх Мартинеску”. Борил съм се все с най-силните – над Мартинеску имам повече от 10 победи, борил съм се с руснака Яковленко. Все сериозни борци. Отиваха им и на тях първите места, но аз ги взех”, връща лентата назад шампионът.

Радев си дава сметка, че без постиженията му в борбата едва ли щеше да стане колекционер. “Ако не бях такава личност в спорта, нямаше да ми се отварят вратите на старите майстори. Хората, които са ми продавали картини, винаги са се отнасяли с уважение и доверие към мен”, спомня си меценатът.

Колекционерството е по-трудно, обобщава опита си Радев. „Беше лесно през 1975-а. Тогава нямаше никакъв интерес към българските художници. Имаше много картини и нещата ставаха с една приказка. От ден на ден ми става все по-трудно и по-невъзможно да се докосна до онова, което търся. А в спорта – излизаш на тепиха, хващаш противника, схватката е 2-3 минути и всичко приключва. Побеждаваш, стиснат ти ръката и това е”.

И в спорта, и в колекционерството Боян Радев е стигнал върховете, но изкатерените височини не са го замаяли. Шампионът определя себе си като общ работник в живота и при него това не е поза. „Гладът и трудът възпитават големите неща. Знаете – почнал съм от каруцар в ТКЗС-то, след това миньор, борец, колекционер. Всеки ден ми е бил пълна кофа с вода от пот в интерес на голямото. И никога няма да спра да бъда общ работник в живота”, казва често той. Следите от някогашните гладни години се забелязват и днес в речта на шампиона. Когато говори с обожание за внучката си Бояна, не използва дежурни определения като „бисер” или „злато”, а казва за нея „кифла е голяма”. В последно време това определение доби иронично звучене, но не и за Боян Радев – защото той знае, че никой не е по-голям от хляба.

Изобщо малката Бояна е най-голямата слабост на шампиона, чийто принцип е да не се моли на никого. “Клякам само пред Бояна. Преди като видя дядовци, съм се чудел, защо толкова се превъзнасят. Но разбрах какво е. До която картина се докосне – нейна е”.

Животът на Боян Радев е пълен с толкова обрати и сюжети, колкото няма и в холивудски филм. Станчо Станчев описва спортните му битки в книга преди години. Сега шампионът подготвя продължение – посветено на колекционерството, както той определя втория етап от живота си. „Книгата я пише Криси Патрашкова. Имам автентични записи от Дечко Узунов, Васил Бараков, Иван Ненов, Павел Койчев, Светлин Русев, Стоян Цанев. В тази книга не е важно какво ще се напише за Боян Радев. Важни са репродукциите на картините – ще има най-малко три репродукции от шедьоврите в колекцията ми”, зарича се Боян Радев.

Той сам финансира начинанието. Засега не е решил дали изданието ще се продава. Ако все пак го пусне на книжния пазар, ще дари получените пари. „Или по-добре да купя 2-3 картини и да ги подаря на някой музей. Вместо да им дам парите, а те да ги похарчат и финито”, размишлява колекционерът.

На стълбицата на своите 65 години той си пожелава: “Като човек дано остана. Другото е гарнитура в живота”.

Платното на Иван Вукадинов „Пейзаж с каруца (… Боян на 76 г.), 2018 г. е част от колекцията на шампиона. Беше показано на изложбата на художника „Картина извън картината“ през 2025 г. в Софийската градска галерия.

–––––

В. Монитор, 2006 г.

Колекционерът Боян Радев:

Аз съм общ работник – и в живота, и в изкуството

Двукратният олимпийски шампион подреди изложба в чест на Данаил Дечев

АКЦЕНТИ

Ще дойде време, когато България ще иска да изкупи изнесеното зад граница, но няма да има пари да го плати

Единственото развлечение на моето семейство е ходенето до морето и до Самоков – това е пътуването им в чужбина

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/ в. МОНИТОР

Известният колекционер и двукратен олимпийски шампион по борба Боян Радев подреди изложба в чест на класика Данаил Дечев. Експозицията представя 22 картини на родения преди 115 години живописец в столичната галерия „Ракурси”. Всички платна са от колекцията на Боян Радев.

– Г-н Радев, ваша ли беше идеята за изложбата на Данаил Дечев?

– Идеята дойде на Иван Вукадинов и аз я приех. Мисля, че ние българите сме длъжници на този голям художник. Досега той е бил представян само в една изложба – за 100 години от смъртта му.

– Търсени ли са сега неговите картини?
Много, но негови неща излизат изключително рядко. В продължение на 15 години не съм срещал да се продават картини на Данаил Дечев.

– А фалшифицират ли го като другите стари майстори?

– Той е труден за имитиране и не съм попадал на негови фалшификати. Майсторите обаче са способни на всичко.

• Вярно ли е, че колекцията ви наброява над 3000 картини?

Абсолютно не е вярно. Аз не колекционирам бройки, а истинско изкуство. Може да имаш и 5000 картини и колекцията ти нищо да не струва. Аз не събирам картини от вчера, а от 31 години. И не искам да се меря с никого – нека другите се мерят с мен. Повечето колекционери купуват името на художника, а не самия художник.

– Художник храни ли къща в България?

Много трудно. И добрите художници трудно преживяват, трудно изхранват семействата си. Да се смили да му купи картина или го чака да няма пари и тогава отива да му купи нещата по-евтино. Това е хиенското на колекционера.

– Мислили ли сте да продадете сбирката си?
– Нямам намерение да продавам колекцията си докато съм жив, а след това моята фамилия да реши какво да прави. Хубаво е да има династия в колекционерството – баща, син, внук, правнук. Тогава стават грандиозни колекции.

. У нас има ли условия за това?
– Засега не.

– Заради недостатъчния брой богати хора ли?

– Не, отношение нямат. Парите са над всичко.

– Случвало ли се е да ви пробутат ментета?

– Предлагано ми е да купя какво ли не. Досега не са ми предложили единствено да купя някой умрял човек.

– Ходите ли по аукциони?

– Никога не съм купил картина от аукцион. Не ми се влиза да наддавам, там изкуствено вдигат цените. И замени не съм правил. Единствено замяна съм правил със Светлин Русев и двамата се минахме в сделката. Светлин хареса едно голо тяло на Иван Ненов, аз му казах: „Ще ми дадеш една картина на Майстора”. Като се разделяхме,  Светлин вика: „И двамата се минахме”.

– Кога за последно открихте нов талант?

Не съм откривал нови таланти. Но аз съм един от хората, които купуваха старите майстори, когато никой не ги купуваше. Навремето старите майстори струваха 150-200-250 лева, а съвременните – 700-800-1000 лева. Само в България може да се случи подобно нещо – старият майстор, който вече не е жив, се продава на ниска цена, а съвременният художник  тройно по-скъпо. И на Майстора съм взимал за 200 лева, Бенчо за 100.

– Има ли пазар на изкуството у нас?

• Да. Купуват определен кръг хора, но повечето купуват името на художника, а не защото картината им харесва.

Хората с пари, които са решили да правят големи колекции, имат екип съветници около себе си. Но те нямат вътрешното удоволствие от това, да пътуваш 500 километра, за да видиш една картина и да я купиш. Или пък разочарованието, ако сделката не стане. Тези колекционери с екипите купуват картини като щайги с домати, без да им се радват. Аз понякога съм пътувал 200-300 километра, гледал съм по цяла нощ картината, радвам й се, преживявам. Гледам я с дни, а не я прибирам веднага като сако в гардероба. Eдна картина на Бенчо Обрешков я чаках 15 години…В началото, когато започнах да колекционирах, напътствия ми даваха Иван Вукадинов и Атанас Яранов. Безкрайно съм им благодарен.

– Продаваемо ли е българското изкуство в чужбина?

– Нямам представа, сигурно е продаваемо. Смятам, че чужденците ще започнат да купуват българско и балканско изкуство. Защото на Балканите все още не е разровено истинското изкуство за западноевропейските колекционери.

– Казахте, че е хубаво да има колекционерски династии, вашите деца ще продължат ли?

– Смятам,че синът ми е дъщеря ми също са запалени. Те са били свидетели на колекционерството ми. Лишавал съм ги от много неща. Моето семейство не е пътувало дори до Гърция, не ходи на почивка до Хавайските острови. Аз съм ги лишил от всичко в името на колекционерството си. Единственото развлечение на моето семейство е ходенето до морето и до Самоков – това е пътуването им в чужбина.

– Има ли допирна точка между живописта и борбата на тепиха?

– Допирната точка е, че търсиш победата и в едното, и в другото. Спортът ме е възпитал да побеждавам, да се трудя, да бъда общ работник в спорта, и общ работник в колекционерството. Не мога да седя на канапето вкъщи и да правя колекция. Не мога да спя на меки мебели и на уют и да стана голям спортист. В никакъв случай! И хладилникът, когато ти е пълен – нищо не може да стане от такъв човек. Гладът и трудът възпитават големите неща в живота. Знаете – почнал съм от каруцар в ТКЗС-то, след това миньор, борец, колекционер. Минал съм етапите на живота, и всеки ден ми е бил пълна кофа с вода от пот в интерес на голямото. И никога няма да спра да бъда общ работник в живота.

– Какво стана с идеята за музей, в който да покажете колекцията си?

– Свикнах да ме лъжат 16 години. Вече не искам да ми дават помещение и не моля за това. Идват отговорни хора и политици у дома и на изложбите, пишат в книгата ми за впечатления, обещават да помогнат. Но след като си тръгнат, забравят всичко, което са обещали. Обидно ми е. Един ден ще  покажа какви хора какво са писали в книгата ми за впечатления.

– Смятате ли, че държавата прави достатъчно за съхраняването на българското културно и историческо наследство?

– Не. А това е нейно право да съхранява и опазва националното изкуство. Доколкото знам в последните 15 години нито един музей не е направил откупка, защото нямат финансови възможности. Случвало се е дори да ме викат и аз да им купя някой ценен експонат. Не искам да цитирам кой е музеят. Знае се обаче, че аз съм сред дарителите на НИМ и на галерията в Самоков.

– Главният прокурор разпореди проверка и на частните колекции. Това притеснява ли ви?

– Не. Не искам да говоря на тази тема. В момента водим разговор за българското изкуство и Данаил Дечев…

– Все пак легализирането на частните сбирки е доста дискутирана тема.
– Смятам, че античните паметници на културата трябва да се опазят и да останат в България. Трябва да има колекционери, които да събират антични неща, защото това е история на държавата и тя трябва да се запази. А не да се изнесе от България и да се продаде на безценица. Ще дойде време, когато България ще иска да изкупи това, което е изнесено зад граница, но държавата няма да има толкова пари да плати. Руснаците вече си изкупиха нещата и ги върнаха обратно в държавата. Но там има хора,които разбират какво да купуват, имат отношение към изкуството. Знаете какво са направили навремето Щукин и Морозов в Русия – изкупили са френските художници и затова сега там имат музеи.

– Новият закон за опазване на културно-историческото наследство ще промени ли нещо?

– Закон може да има, но ако няма пари да се купуват произведенията, те пак ще се пръснат и няма да отидат в музеите. Мисля, че отдавна трябваше да направят музей на дарителите. И да остане името на онези, които са дарили нещо ценно на България.

Аз съм купувал крадена рисунка на Захари Зограф – предлагат ми я, виждам, че отзад е номерирана. Казвам им „Тя е крадена”. Те признават, но казват „или давай хиляда долара, или отива на кино”. Извадих хиляда долара, реставрирах я, рамкирах я и я върнах на музея. Колко хора ще дадат хиляда долара за това, вместо да пратят семейството си на море?

– Големият проблем на частните сбирки е, че не може да се докаже произходът им…

– Вижте, предложат ли ми нещо ценно, аз не разпитвам, а го купувам.

– Как сте сигурен, че е истинско?
– Разбирам от тези неща и от икони. Показвали са ми много мраморни ментета. Има работилници, които работят мраморни ментета. Показвани са ми менте отливки на римско изкуство. Купуват гипсови фигури в Гърция, тук им правят калъпи, отливат ги от бронз, патинират ги и ги предлагат. Или пък ако намерят истинска антична фигура, те веднага правят калъп и я размножават. Слагаш си я вкъщи, мислиш, че имаш шедьовър и изведнъж се оказва, че го има втори, трети, пети. В античното има повече ментета, отколкото в живописта.

– Легализирането на търговията с антики ще прекрати ли това?

– Винаги ще има иманяри. Имало ги е от древността и колкото и средства и полиция да хвърлят, не могат да ги спрат да копаят. Абсурдно е да се спрат. Как да стане – не може на всяка една могила да стои полицай.

Някой може да си купи нива в близост до могила, да си оре в нея и да си вади ценности. Знаеш ли го какво копае. Според мен кой каквото извади, трябва да му го изкупуват на сериозна цена, вместо да го разпитват откъде го има.

Примерно някой изкопае фигура и иска да я продаде на музея за 30 000 евро, но музеят откъде да ги вземе тези пари? Нали Божидар Димитров пише, че само до 1000 лева могат да правят откупки, над тази сума министърът на културата трябва да даде разрешение. Кой ще го чака да взима решение? Тези неща стават бързо. И ако не дадеш парите, а почнеш да разпитваш, човекът ще продаде на чужденец находката. А изкупиш ли му я на сериозна цена, намереното ще остане в държавата.

Онези, които изнасят ценности от България организирано и разкопават с булдозери обаче трябва да бъдат най-жестоко санкционирани.