Моят занаят прави така, че от пепелта да бликне огън! Не съм Нарцис и рядко се интересувам какво става с картините ми, щом излязат от ателието ми. В мен има двама души – единият казва „Много си добре”, а другият „Страшно зле си” *
Източник : „Монитор“ от 21.05.2011/Автор: ЕЛЕНА КРЪСТЕВА
Заглавието на вестникарската публикация е : Художникът Емил Стойчев: Отнасяме се така, като че ли живеем в чужда територия.
– Г-н Стойчев, какъв е критерият за успял художник? Питам ви, защото ви нареждат сред най-скъпо продаваните български живописци?
– Главното е неговият свят, стил и помощта свише. Без нея не става. Аз имах шанс, че бях в едно поколение, което се появи и беше забелязано.
– В изложбата в галерия „Академия” сте включили и автопортрет, който сте рисували 15-годишен. С какво сте по-различен сега?
– Думата различен не ми харесва много, защото всеки човек има своя естетическа програма още преди да се роди и следва един път. А моят е бил предопределен от родствените връзки. Прадедите ми са били зографи. По някакъв начин аз съм продължител на тяхното светоусещане, начин на изразяване, а на прецизността на формата и всичко, което го има в иконите. Изцяло съм отдаден на работата си. Така успявам винаги да съм в добра кондиция, а за мен това е духовен лукс. Естествено не правя картините си нито бързо, нито лесно. Винаги се съмнявам и съм разпънат на кръст. Важно е когато правя една картина, тя да ме чува какво говоря, но задължително и аз трябва да я чуя какво тя ми приказва.
– Първата ви изложба през 1962 г. е била свалена, защо?
– Не беше първата, а втората. Не знам защо. Очевидно ситуацията е била такава и аз не съм отговарял на конюнктурата. Но това е минало време и колкото и странно да звучи, запазил съм хубав спомен за него. Един артист, когато иска да прави нещо, поема голяма доза риск. Не винаги е задължително да ме приемат и похвалят.
В тази изложба показах няколко работи на относително добро ниво, а когато я закриха, се появи Богомил Райнов и я изкупи цялата. Вечна му памет, това беше фундаментална подкрепа. Станах известен в нашите среди. Това, че той се интересува от моята работа, ме накара да се почувствам облагодетелстван.
– Учили сте в художествена гимназия, но не сте продължили в Академията. Защо?
– Не съм завършил нищо. Кандидатствах в Академията, но не ме приеха. Тогава баща ми каза: „Ако почукаш на една врата и не ти я отворят, недей отива втори път, за да не се унижаваш”. Приех този принцип, защото баща ми беше мъдър човек. Най-интересното дойде по-късно, когато станах член на Съюза на художниците. Тогавашното ръководство като разбра, че не съм бил в Академията, ми каза: „Ти сега можеш да влезеш без изпит, защото си член на СБХ”. Не пожелах. Вече се бях изградил като художник и нямаше на какво да ме научат.
– Сега за млад човек по-лесно ли е или е по-трудно да пробие?
– Няма как да знам, питайте младите. Струва ми се, че сега проблемът е друг – държавата не се интересува. Човешката глупост, кичът е на път да унищожи нашата духовност. А без духовност остават само кафета, ресторанти. Нямам нищо против тях, но те са еднакви навсякъде. А духовността е знак, който ни отличава от другите народи. Той създава в хората чувство за съпричастност, а това е изключително важно.
– В сегашната ви експозиция „Портрети” сте запечатали различни образи през годините. Какво се случва с човека днес?
– Не искам да задълбавам какво е времето, в което живеем. Като слушам телевизиите и радиото – стана голям ужас. Страх ме е да отида в болница, човек може да си умре по пътя. Не знам тия сътресения обществени как се отразяват на хората. Може би трябваше да минем по по-лекия път. Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Като артист винаги имам два пътя – по-дълъг и по-къс. В работата избирам по-дългия, защото повече ще пътувам. Много държа на поколенията преди мен, те ми помогнаха и подкрепиха. Дължа голяма благодарност на онези колекционери, които са ме събирали, на музеите, защото са ми давали възможност да продължа по пътя си.
– Къде са най-големите ви колекционери – в България или във Франция?
– Вече няма как да преценя къде точно, а и никак не ме интересува. Това, което правя, е доста сложна работа, не е за ежедневна консумация.
– Следите ли съдбата на творбите си?
– Не съм Нарцис и рядко се интересувам какво става с тях, щом излязат от ателието ми. Всяка си има свой живот – или е в музей, или в частна колекция. Преди всичко ме интересува онова, което правя в момента. Основното ми желание е да се катеря по стълбицата на съвършенството. Човек трябва да има силен характер, защото изграждането на една картина е трудно. Имате едно платно, малко бои и една четка, нищо друго! И моят занаят прави така, че от пепелта да бликне огън.
– Кръстили сте цял цикъл картини „Окото на завистта”, кога се усетихте нейна жертва?
– Завистта шета от сутрин до вечер. Може да причини зло, но може и да помогне. Сблъсквал съм се, но не съм жертва. Обикновено завистливи са бездарниците, защото те винаги са група, а талантливият човек е сам.
– Обикновено човек емигрира на млади години, а вие напуснахте България и отидохте във Франция в зряла възраст, защо?
– Преди да отида, все пак имах изяви в чужбина, макар и не много. Бяха ме забелязали и си казах „Да, защо не? Вече съм готов и имам какво да покажа”. Друго е да отидеш на 20 години и тепърва да се налагаш, а аз вече имах своята програма. Те казаха „Искаме го тоя” и за мен това беше шанс. Не съм се променял. Независимо къде съм, имам свой път и го следвам.
– Има ли моменти, в които се чувствате неразбран?
– Първо, проблемът е в мен си, защото в мен има двама души – единият казва „Много си добре”, а другият „Страшно зле си”. Оттам нататък не се интересувам.
– С кои илюзии се разделихте през годините?
– Много вярвах в демокрацията, но разбрах, че демокрацията е комплекс от правила, а не свобода. Наблюдавайки живота от моето ателие, забелязвам, че тук не разбрахме, че има правила, които трябва да се спазват. Дори ние -гражданите, понякога се отнасяме така, като че ли живеем в чужда територия. Идете в парка да видите какво ли няма там. И нито политиката, нито администрацията имат вина за това, а ние самите.
– Преди малко казахте, че катерите стълбата към съвършенството. С какви хора се разминавате по нея?
– Някой път виждам, че съм сам, друг път е пренаселено, но кое от двете ми харесва повече – не знам.
Визитка
n Емил Стойчев е роден през 1935 г. в София
n Негови картини присъстват в частни колекции в Европа, Америка и Япония и е единственият български автор, представен в каталога на аукционна къща „Друо“
n През последните 30 години произведенията му са гостували в галерии в Кипър, Брюксел, Мадрид, Берлин, Прага, Сен Тропе, Виена и шест пъти в Париж
