Източник : „Монитор“ от 28.01.2012
Дано духовното да надделее
Автор: Елена Кръстева
– Г-жо Мутафова, репетирате пиесата „Столетие мое” на Мишел Лоранс, където играете 100-годишна дама. След броени дни ставате на 90, не се ли притеснявате, че предизвиквате съдбата?
– За какво, че няма да стигна до сто години ли? Че аз и не искам. За какво са ми сто години?! Недейте така.
– Каква е рецептата човек да остарее като катедрала, а не като цървул?
– Аз по рецепти не живея. Толкова малко лекарства съм виждала в живота си. Сега, на стари години вземам, за да ми поддържат сърцето. Но да чукна на дърво, не мога да се оплача от болно сърце. Имам аритмия, но дълги години си живях с нея. Не й обръщах внимание. Така съм свикнала. Много съм страхлива, когато става дума за операции, интервенции. Имам чувството, че легна ли на масата, няма да се събудя. Преди години се оказа, че съм пълна с камъни в жлъчката. Когато хирургът Митьо Маринов разбра, че може да умра от страх, каза: „Ще опитаме последно – петнадесет дни само на вода.” И можете ли да си представите – петнадесет дни изкарах само на вода от нашата минерална баня. А аз съм много ящна. Минат ли болките и кризите, искам да ям. И на третия ден изпищях: „Искам да ям.” Близките ми опразниха цялата къща – да няма троха, за да не лапам каквото намеря. И действително, тази лековита вода помогна. Не знам какво има в нея, но се чудя защо римляните не са използвали нашите води. Защо не ги използваме и сега? Тези бани, които имаме, май дори и по света ги няма. Водите в Хисар са по-добри, отколкото в Карлсбад (Карлови вари). Но Хисар е селска баня, а Карлсбад – световна.
– Споменахте римляните – днес от тях намираме мостове, градежи, от нашето време какво ще остане?
– Боклуци. И ужасни, лоши постройки. Затова винаги разкопаваме и вадим неща под земята, горе няма. За съжаление. Ако аз съм управник и имам много пари, ще срина София изцяло и ще я почна отново. Аз съм коренячка софиянка. Знаете ли какво градче беше тя? То беше един сецесион, едни хубави къщи. И градини, градини… Чужденците много харесваха България. София беше малък град, но с обаяние. Сега всичко това изчезна, сградите нямат никаква връзка като стил – къщи, молове, молове, къщи…
– Да не би столичаните да идват в повече?
– Прекалено в повече са и всеки знае да гради огромни дворци. А аз в Драгалевци имам много малка виличка, финландска, сглобяема. Не съм целяла никакво кокетство, само удобства. Имах прекрасна градина с цветя, както и зеленчукова. Много обичах да се грижа за зеленчуците в задния двор, беше ми много интересно да гледам как растат посевите. Особено бобът. Той растеше много бързо и сутрин първата ми работа беше да стана да видя докъде е стигнал бобът.
– Говорите ли на цветята си?
– Да, разбира се. Сега се сещам за една комшийка, която имах. Някога е била партизанка, голяма комунистка. А аз я видях като романтична жена. Тя имаше витошки камък в двора си, беше посадила около него цветя и една вечер, когато минавах покрай двора й, я питам: „Олге, какво правиш, ма?” „Приспивам цветята, пея им”, отговори ми тя. И допълни: „Стоянке, аз съм се борила за правдата, а какво стана сега? Виждаш ли, че моята виличка няма прозорци към София, аз гледам само към Витоша. Не искам да гледам какво става долу. Млади момчета и момичета си отиваха нецелувани, Стоянке. В името на идеята! Но коя идея? Да гледам дворци наоколо ли?” Беше модерна жена, освободена. С песен приспиваше цветята. Ей това ми стига да разбера какъв човек е.
– Кое е препятствието, което преодолявате сега?
– Пиесата, в която репетирам. Мъчна е. Има горен, повърхностен пласт и дълбок, който публиката мъчно ще усети. Защото той само лекичко клокочи, а човекът трябва да излезе отгоре. С това се борим всички от спектакъла.
– Съмнявате се дали публиката ще усети смисъла на пиесата. Изпростя ли народът?
– Не искам да обиждам народа. Не всеки е изпростял. Доста хора, които нямат образование, не са прости по дух. Въпросът е какъв е твоят дух, как усещащ нещата!
– Възпитава ли се духът?
– С възпитание нищо не става. То е добра работа, но трябва да бъде неусетно. Мен са ме възпитавали, без да разбера. Движех се в среда на елитни хора и в себе си се възмущавах, че трябва да правя реверанси. Баща ми харесваше тази моя съпротива. Търсех децата от сутерените, по-бедните. Обичах да се плъзна в някой сутерен и да се наям с праз и ориз. Като се кача горе, аз вече съм се наяла. И майка ми ще рече: „Уу, туй пак е яло по сутерените просташки манджи!” Пък баща ми ще рече: „Няма просташки манджи, има вкусни манджи.” Така ме възпитаваха, свободно, не с догми и норми.
– Живели сте при доста режими, как запазихте свободата си?
– Не можех да живея без свобода. Абсолютно. Запазих я с малко късмет. При режима след 9 септември, ако не си някой, не можеше да си свободен. Но аз бях снаха на доста известни хора и ми беше добре. Не бях длъжна да се съобразявам, правех каквото си искам, защото знаех, че никой нищо не може да ми направи. Усещах обаче страха у хората – че това не може да се направи, онова не бива да се стори. Този страх доста се отрази на хората и много трудно ще бъде преодолян. Трябва да мине много време човек да се отърси от това грешно възпитание, от този грешен път, по който бяхме тръгнали. Масовката е нещо ужасно. Революциите не ги правят масите. Правят ги личностите, а масите търчат подир тях. Те са дрипльовци, на които, като им хвърлиш някой комат, и викат: „Айде, смъърт!” Вижте френската революция – правят я адвокати, лекари, буржоа.
– Кой е вашият герой?
– Гаврош! Той е един от най-симпатичните ми образи. Защото е свободното дете, свободният човек. И умира свободен!
– Вие мислите ли за смъртта?
– Да, много често. Точно покрай рождения ден си мисля за смъртта. Не искам много дълго да живея още, защото не искам да тежа на дъщеря си и сама да се презирам. Ако изкуфея, на мен няма да ми тежи, но е ужасно за околните. А ако съзнавам, е още по-страшно. Ако са ми дадени още няколко години, нека да са стойностни. Да мога да знам коя съм, какво правя, за какво съм на тоя свят.
– Защо всеки иска да е на сцена? Питам ви, защото сега много шоута търсят млади таланти.
– Сега добре им плащат. Моето и предишното поколение артисти не сме били богати. Аз минавах за богата, защото имах доста странична работа. Но не съм била богаташка, просто живеехме добре. Имах си всичко. Не станахме ламтящи, а сега ламтят много. Но сега са други времената, трябва да имаш много. Не знам как ще се развият нещата, дано духовното да порасте и ако не надделее, то поне да го има.
– Родена сте на 2 февруари, ден, в който църквата почита паметта на Патриарх Евтимий. Имаме ли хора като него днес?
– Как да нямаме? Но те са скрити, скромни хора. Има много интересни хора, които откриваш съвсем случайно. Важен е усетът към живота, какъв е духът ти. Не това, което си прочел и си направил свое. Което е твое, то си личи.
– Преди години се събирахте с ваши състудентки от класическа филология. Правите ли още такива срещи?
– Чат-пат. Бяхме много интелигентен, културен клас в Първа девическа гимназия. Когато се съберем, не говорим за домакинство, а за онова, което сме учили. За Овидий, за Вергилий, за Тацит и историците. Знаехме цялата „Илиада” на старогръцки наизуст. Моята дъщеря беше женена за грък. Уж инженер. Простак. Може ли да си роден в Елада и да не знаеш старогръцки. А ние знаехме цялата „Илиада”!
– Как правите живота си интересен и сега?
– Сама си измислям разни работи, имам фантазия. Заспивам с детски приказки. Чета много Андерсен, „Малкият принц” на Екзюпери. Дори и Братя Грим са ми интересни. Там има неща, които не са детски, а се разбират след време. Неща, които и възрастният човек ще усети.
Визитка
Родена е на 2 февруари 1922 г. в София
Завършва класическа филология и Държавната театрална школа
Сред основателите на Сатиричния театър
В момента репетира за спектакъла „Столетие мое“
Ще отбележи 90-ия си юбилей на 2 февруари в Сатирата с представлението „Госпожа Стихийно бедствие“