Найден Тодоров на 28 януари 2006 г:В Австрия мерят златния резерв с единица филхармоник.У нас музикант къща не храни, освен ако не е фолк певец, казва диригентът

СНИМКА: СОФИЙСКА ФИЛХАРМОНИЯ

ВИЗИТКА

В края на миналата година 31-годишният диригент Найден Тодоров спечели конкурса за директор на Русенската опера и стана най-младият шеф на културна институция в България. Маестрото е роден в Пловдив. Първите си уроци по пиано взима 5-годишен, на 16 вече дебютира като диригент. Завършва с отличие музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив, където специализира тромпет, пиано, композиране и дирижиране.

През 1993-а продължава музикалното си образование при проф. Лайович в Музикалния университет във Виена. След три години заминава за Йерусалим и специализира дирижиране при Менди Родън, музикален директор на Израелския симфоничен оркестър.

През 1998-1998 е избран измежду 150 диригенти и става диригент на Северния израелски симфоничен оркестър в Хайфа. Бил е музикален директор на филхармониите във Видин и Пловдив. Новият запис на българския химн с гласовете на Райна Кабаиванска и Никола Гюзелев също бе направен под негово диригентство.

– Маестро Тодоров, вярно ли е че, музикант къща не храни?

– В България тази поговорка е много вярна. У нас действително много трудно би могъл да храни къща, освен ако не е фолкпевец. А в Австрия националният златен резерв се измерва в единицата „филхармоник“. Когато за първи път разбрах това, месеци наред съм се шегувал с приятели австрийци. Като ме питаха къде отивам, им отговарях: „До банката, за да проверя колко струва един филхармоник днес“. Това е много показателно за отношението към музикантите там и дали музикант храни къща. Имам един приятел, който свири във Врачанската филхармония. Веднъж ми призна: „Като вляза в кръчмата, се срамувам да кажа, че съм симфоник“.

– От месец и половина сте директор на Русенската опера, какво е състоянието там?

– Оперно-филхармоничното дружество в Русе има сериозни икономически проблеми. Помагат ни и Министерството на културата, и общината в Русе, но средствата стигат само, за да получават хората навреме заплатите си и донякъде да покриваме режийните разноски. Оттам нататък сами си търсим пари за дейност, което е изключително трудно. Не мога да говоря за всички генерално, но съм се сблъсквал с такива, които реално имат възможност да помогнат, но нямат потребността да го направят. В това отношение много се надявам на наскоро приетия закон за меценатството. Той би бил добър повод за хората, които се занимават с бизнес, да подпомогнат онези, които се занимават с култура.

– В повечето случаи талантливите артисти се оказват лоши администратори. Административната работа няма ли да пречи на диригента?

– Шеговито погледнато, ако се окаже, че съм добър администратор, може би това няма да говори много хубаво за мен като артист. Но наистина съчетаването е трудно. Миналата седмица в Русе имах много работа като администратор, в същото време имах и концерти. За мен съчетаването на тези две дейности по едно и също време бе олицетворението на ада. Ако караш през пръсти, можеш много лесно да ги съчетаеш. Но ако искаш да си действително добър и на двете места е много трудно.

– Какво ще промените в досегашната работа на операта?

– Аз съм човек, който избягва революциите. Винаги след революция има обратно движение. Старая се, доколкото е възможно, да не правя кадрови промени, тъй като това е игра със съдбата на хората. Но иначе съм започнал промени от типа на драстично увеличаване на симфоничната и оперната дейност. Можете ли да си представите, че през миналия сезон оперните спектакли в Русе са били само девет. Това категорично няма да остане по този начин. Ръководя се преди всичко от принципа, че ако ние зарежем публиката рано или късно и тя ще ни зареже. Щастлив съм, че от първия месец на своето директорство в Русе успях да назнача на щат в трупата световноизвестното българско сопрано Мариана Цветкова. Получавам почти всеки ден писма от най-обикновени хора от публиката, които благодарят, че има отново какво да се види и че изобщо нещо се случва.

Сред заглавията, които предвиждаме за тази година е нова постановка на „Вълшебната флейта“ от Моцарт под режисурата на Борис Панкин, който направи мюзикъла „Коса“ в театър „София“, а сега започва работа и по „Ах, този джаз“ в Народния театър.

В афиша освен Моцарт, ще има страшно много Пучини, ще възстановя Вердиевите заглавия, защото те са много популярни.

– Има ли публика за повече от един салон?

Определено. Русенската публика е с изключително висока обща култура. По Коледа направих анкета с това какви заглавия и изпълнители да влязат в програмата. Резултатите са доста интересни. България в момента е страна малко нихилистично настроена сама към себе си и всеки иска да види музиканти от чужбина. Музикантът от чужбина е с по-голям престиж от българския, който и да е той. Но анкетата в Русе показа точно обратното – повечето от отговорите бяха свързани с имена на града. Русенци имат самочувствие на културен град. За мен това беше изненада, защото в днешно време, хората мислят как да си изкарат хляба, а не за музика, култура и такива неща.

– Духовно бедни ли сме след като мислим за култура на последно място?

– Категорично. Културата не е нещо, което е задължително, но е нещо, което издига човека в духовното му развитие. Така че когато човек е прекалено потиснат от материалните проблеми на ежедневието, той неминуемо изоставя това, което не е толкова спешно в дадения момент. За съжаление, с времето резултатът е духовно занижаване на общата култура на хората и на общото им духовно равнище.

– Кариерата ви в България след новия запис на химна ли потръгна?

– Дори малко по-рано. За мен нещата потръгнаха, когато бях поканен да дирижирам Софийска филхармония. След като напуснах Пловдив в моя живот имаше абсолютен срив. Макар че продължавах да работя в Бургас, бях приключил сериозните си ангажименти в България. Никога няма да забравя един момент – бях във Виена, имах среща с мой стар професор и го чаках в барчето на Музикалната академия. Тогава телефонът ми звънна. Обаждаха ми се с покана да дирижирам концерт на Софийската филхармония. Трябвало е да го дирижира наш голям диригент, но в последния момент той е бил възпрепятстван. Трябваше да се прибера скоростно. Направих го и оттам тръгнаха ангажиментите ми с филхармонията. Директорът беше доволен, с оркестъра създадохме позитивни отношения. Постепенно все повече започнах да работя с тях докато станах техен главен гост-диригент.

– А какво ви донесе срещата с Райна Кабаиванска?

– Много съм горд, че личност като нея желае да работи с мен. Освен за концертите си в София, тя ме покани и за изявите си в Испания. Нейното отношение към мен ми дава сили в някои моменти, в които изпитвам съмнение и колебание. Винаги съм го твърдял, мога и сега да го твърдя – аз съм щастлив човек, на когото съдбата се усмихва. Дай, Боже, да не пропилявам шансовете. Понякога е много трудно да взимам решения, тъй като не знам дали ще са за добро или за лошо. Такова беше решението за Русе. Само времето ще покаже дали е за добро или лошо. Говоря в личен план, надявам се за Русе да бъде хубаво. Досега винаги съм бил галеник на съдбата. Не съм от музикантско семейство и родителите ми не разбират това, което правя, но винаги много са ме обичали и подкрепяли. И въпреки, че не съм от музикална фамилия, мисля, че успях да направя нещо в тази област. В момента имам работа, от която изпитвам удоволствие. Имам възможността да избирам с кого да работя. За разлика от много други хора в България.

– Значи ли това, че пренебрегнахте ангажиментите си в чужбина?

– Няма такова нещо, продължавам си ангажиментите. Но смятам, че камъкът тежи най-добре на собственото си място. Аз съм българин и винаги ще работя и в България. Разбира се, дотогава докато България иска да работя за нея.

Човек, който е заминал за чужбина и е забравил, че е българин, според мен има личностни проблеми. Не познавам германец, французин, руснак, американец, който да е забравил откъде е. Само българи съм виждал – преди години и това е потресаващо, в барчето на Музикалната академия – събрали са се българи и си говорят на немски.