Интервю с режисьора, публикувано на 25 юни 2005 г.
Тази седмица прочутият режисьор Младен Киселов, който от 15 години живее и преподава в университета „Карнеги“ в Питсбърг, прави кастинг в Театър 199. Измежду 208 актьори и актриси той ще избере пет. Те ще играят всички роли в спектакъла му „Веселите Разплюеви дни“ по пиесите „Дело“ и „Смъртта на Тарелкин“ на руския драматург Александър В. Сухово-Кобилин. Това ще е второто представление на Киселов на сцената на Театър 199 след „Есенна соната“ по Бергман, реализирано преди пет години.
– Г-н Киселов, след 15 години в САЩ на какъв език мислите?
– Положих доста усилия да започна да мисля на английски, защото отидох в Щатите без английски. Моментът, в който започнах да мисля на този език, беше голяма крачка напред за мен. Но сега в България мисля чудесно на български и когато говоря по телефона със студентите ми или колегите, превключвам моментално на английски. Превключването на мисленето е моментът на освобождение. Човек си казва: „Аз мисля, че вече започвам да овладявам този език“. Мислене и говорене на български и мислене на български и бърз превод на английски, което беше ужас за мен в първите години, вече премина и ми е много по-лесно.
– И в житейски план ли превключването на мисленето е момент на освобождение?
– „Мисля, значи съществувам“, казва Декарт и това е есенция какво е човекът. Ако успеем да променим мисленето си, можем да променим материалния свят около нас. Днес ние имаме една България заради мисленето на нашите хора. Всичко, което виждаме наоколо в страната ни, е резултат на нашето мислене.
– Провинциално ли е то?
– То е много егоистично. Промените след 1989-а ни уплашиха. Някак си хората се затвориха в себе си. Всеки търси начин да оживее поединично и вярата в това, че някакъв вид солидарност може да ни помогне, я няма. Тя просто изчезна, защото думата „солидарност“ беше свързана със социализма като една от основните идеи. Но, ако се върне усещането и мисленето за това, че няма от какво да се страхуваме и че ние сме тук, за да си помагаме един на друг, нещата могат да се получат. Струва ми се обаче, че това много трудно ще стане, заради господстването на егоизма. Ние просто сме се превърнали в една егоистична страна, в която всеки мисли за себе си поединично, спасява се поединично. Уплашен е, че той или най-близките му няма да оживеят в тази ситуация. А този страх е като избирането на Буш в Щатите. То беше базирано на страха. Когато уплашиш хората, те пристигат и казват: „Йес, сър. Спасете ни!“
– Ще гласувате ли?
– Тук съм отскоро, знам много малко за всичко, което върви като идеи, предложения, платформи. И съм доста объркан в това отношение. Платформите се сливат, много са еднакви. Хората използват едни и същи думи. Напомня ми за края на Студената война – ако сравните речите на Брежнев и на Рейгън, те използват едни и същи думи. Брежнев говори за свобода, равенство, братство, мир. Рейгън говори същото. Тоест, езикът заплашително започва да няма значение, защото всъщност думите не значат нищо. Нашите хора се плашат, защото думите се използват с такава лекота. И се използват едни и същи. Какво има пред вид един политик, който казва: „Свобода“ или „България“? Какво имат предвид всичките тези групи и партии, които използват думата „България“ инфлационно? Това е страхотна инфлация на думи. За мислещия човек това означава само едно – че мен се опитват да ме баламосват с някакви думи. Неверието в думите след 15 години е нормално. Има инфлация на думи и няколко само значения, които се влагат вътре. И в такъв случай – за какъв избор говорим? Всички са „за“ България. Всички са „за“ Европа. Всички са „за“ пазарна икономика. Всички са „за“. В един момент коя от Българиите, които влизат във всичките фрази, е моята? Аз просто не знам.
– Има ли изход?
– Не знам, сигурно има, но аз просто съм бил много малко тук. От 5 години, идвам за първи път. Бях в болница, допреди месец. Нямам представа всъщност какво реално става. Не съм в състояние реално да съдя. Много малко знам.
– Съществува ли още американската мечта? Какви са днешните й измерения?
– Съществува, иначе нямаше толкова емигранти да продължават да се насочват нататък. Тя сега, поне сред българите, които идват там, е свързана с осъзнаването, че те трябва да пожертват себе си и своята младост за децата си. Има много ясна тенденция – че ние ще изкараме страшни двайсет, даже трийсет години, но децата ще вземат диплома. Това нещо е много характерно и то мисля, че е много българско. Ние и тук правим същото. Образованието в България винаги е било на добро равнище, защото ние мислим за децата, като за единствения смисъл, който може да оправдае нашите собствени провали. На мен ми се струва, че това в Америка е много осезаемо.
– С какво ви промени Америка?
– О, това не бих могъл да кажа.
– А донесе ли ви щастие?
– Зависи какво разбираме под щастие. Представата ни за щастие никога не е фиксирана, тя се променя. Ние си представяме, че едно нещо ще ни направи щастливи, а когато го постигнем, се оказва, че не е така. Или пък друго което никога не сме допускали, че може да ни донесе щастие, се обръща в нещо, което оказва щастие за нас. Или пък проумяваме след време, че сме били щастливи в момент, в който не сме допускали, че сме били такива. Щастието е нещо, което бяга непрекъснато от нас. И за всичките тези години, особено в Америка, където темповете на живот и на работа са несравними, мигът щастие се лови именно като миг. И когато следващият миг вече не е щастие, ако човек спре и започне да се замисля върху това и да го изстрадва по славянски, човек рискува просто да свърши. Темпото на живота там не търпи такива емоционални завои. Хващането на момента на щастието и на задържането му е нещо почти невъзможно.
– Как запазвате европееца в себе си?
– Просто не искам да го изгубя. Той обогатява американския ми опит, а американският ми опит от своя страна обогатява европейския. Езиците и историята са голямо богатство. Аз мога да помогна на моите студенти, чиято страна е на 200 години, да си представят какво значи повече от хиляда години история, какво носи това като помощ за хора, които се занимават с изкуство. Слава Богу, контактите днес чрез Интернет са много отворени. А когато отидох в Щатите за първи път преди 25 години, дори телефоните бяха рядкост. Усещам как с годините става все по-леко да се общува. И моите колеги искат европейската ми чувствителност да бъде част от работата ми, защото това ме прави различен. Америка е страна, която толерира различията, за да може да вземе от всеки цвят, всяка различна материя най-доброто.
– След Радичков поставяли ли сте български автор там?
– „Опит за летене“ на Радичков беше първата пиеса, която правих там – през 1981-а. Засега остава единствената пиеса на български автор. Бях поканен в Щатите да я направя. Тръгнах с Радичков, не говорех английски, репетирах с преводач на руски. Превеждаше ми един студент, роден в американско руско семейство.
– А защо повече не се върнахте към Радичков?
– Не зависи от мен. Там театърът има голяма роля в поканата към режисьора да направи това или онова. И аз се превърнах в човек, който поставя много класика. На фестивала „Humana“ в Кентъки, който е най-големият за нови американски пиеси, всяка година работих по американски пиеси в продължение на 11 години. Но засега не съм срещнал театър, който да прояви интерес към друга българска пиеса.
– У нас хората на изкуството се опасяват, че заради глобализацията ще изгубим идентичността си. Основателни ли са тези страхове?
– Мисля, че да. Да вземем за пример това, което върви по телевизията – насаждат се определени модели като „Биг Брадър“ или „Стар Академи“. Това са модели на телевизионни предавания, които са без националност. В „Стар Академи“ цялата среда на предаването е насочена към нещо, което не е българско. Те пеят на английски, танцьорът ги учи на това, което той знае.
– Но изпълняват и доста фолк…
– Дали обаче този вид фолк, чалгата е знак за българско? В този смисъл глобализацията е вземане на художествената власт от корпорациите. А корпорациите си имат свои планове, които са свързани с пари, а не с култура – нито национална, нито интернационална. Ето защо отрицателният вот във Франция и Холандия е напълно разбираем. Запазването на националния характер при толкова ясна тенденция за постепенно овладяване на все по-големи територии и подчиняването им на единна воля, независимо дали е икономическа, културна или политическа, е реакция на хората в защита на тяхната идентичност и уникалност. Това е много нормален процес. Глобализацията ще предизвика обрата си, така както прекалената концентрация върху националното и шовинистичното не може да не доведе до обратното. Всяко действие има равно по сила противодействие, този закон на физиката е същият и във всички други сфери. Глобализацията ще доведе до възраждане на интереса към своето, единственото.
Ние в България трябва да решим дали чалгата е нашето единствено. Ако решим, че е така, значи просто се предаваме на някои тенденции, които не са чисто български. Но какво е точно българското, кой е нашият единствен уникален момент, и как го изразяваме, това е голям въпрос. Аз не се чувствам подготвен да говоря за това, бил съм откъснат много години.
– Мисията на интелектуалеца днес, когато няма цензура, не е ли именно в това – да открива българското?
– Точно така е. Цензурата, според мен, беше много положително нещо, стимулираше творците да мислят и да измислят. Идеята, че някъде в света има място без цензура, е абсолютна илюзия. Различните видове ограничения са навсякъде. И човек като почне да работи, трябва да си даде сметка какъв вид цензура е насреща. Мисля, че днес, когато е паднала идеологическата цензура, не значи, че нея я няма. Тя е друг вид. Самият факт, че не можем да намерим пари да направим едно представление, е не по-малка цензура. Търсенето на враг е нещо, с което днешният свят живее. След като свърши Студената война и остана една суперсила, настъпи някакъв вид неудобство в света. И виждаме как започват да си търсят враг и едните, и другите, и третите, и четвъртите. Не е измислен по-добър стимул да се обедини нещо – държава, общество, група, партия – от измислянето на враг. Назоваването на врага е началото на обединението. Затова мисля, че след като отпада идеологическата цензура, това не значи че е отпаднала цензурата като такава. Младите хора, които сега започват в изкуството, имат не по-малко проблеми, отколкото ние навремето. Просто човек винаги трябва да живее с чувството, че трябва да защитава себе си, възгледите си, разбиранията си, като нещо, без което няма живот. Цензурата ни помага да стоим будни и стъпили на земята, да не хвърчим из облаците. Какво значи цензура – това е реалността на момента, в който живеем. Прегърни цензора си, обикни го и ще успееш. Опитай се да го елиминираш и ти си в много окаяно положение, защото той е неизтребим, част от живота ни.
