Публикувано във в. „Монитор“ на 28.05.2005 със заглавие „България продължава да е бяло петно на картата“

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Проф. Юлия Кръстева ­ семиотик, семантик, психоаналитик, есеист и романист, е нареждана сред най-големите умове на XX век заедно с Ролан Барт, Клод Леви Строс и Умберто Еко. Родена е в Сливен през 1941 г. Завършва френска филология в СУ. През 1965 г. заминава за Париж със стипендия от френското правителство и става член на литературно-философския кръг „Тел-кел“. Занимава се с научна дейност. Последователно защитава с най-високо отличие докторат по семиология (1968), държавен докторат по литература на лингвистична тема (1973), като междувременно е избрана за генерален секретар на Международната асоциация по семиология.

Автор е и на редица литературни и публицистични произведения, в това число и романи. Сред тях са „Чужденци на самите себе си“ (1988), „Самураите“ (1990), „Старецът и вълците“ (1991). След като през 1979 г. се насочва към психоанализата, сред най-известните є книги са „Черно слънце ­ депресия и меланхолия“, „Любовни истории“, „Езикът ­ този непознат“, „В началото бе любовта“, „Новите болести на духа“, трилогията „Женският гений“.

През юли 2000 г. университетът в германския град Байройт є връчва званието „доктор хонорис кауза“. На 31 май 2002 г. е удостоена с тилата „Почетен доктор на СУ“. През декември 2004 г. в норвежкия град Берн става първата носителка на новоучредената международна награда в памет на Лудвиг Холберг, норвежко-датски писател, за принос в граничните области между език, култура и литература, както и към теорията на феминизма. Доктор хонорис кауза е на Харвардкия университет в САЩ.

Вчера тя представи в София най-новата си книга „Убийство във Византия“.

В броя си от 24 май в. „Монитор“ публикува откъс от нейно интервю в седмичника „Политика“. Проф. Кръстева любезно откликна и на поканата за разговор с в. „Монитор“.

­ – Проф. Кръстева, кое е най-трудно преодолимото противоречие на нашето време?

­– Най-голямото противоречие според мен, е между обществото на имиджа, както го наричаме ­ la societe du spectactle, и писмеността. По-специално духовното чувство, нуждата от осмисляне на живота, което се кове чрез писмеността. Затова с екипа на френския телевизионен канал Arte решихме да дойдем в България и да снимаме филма тъкмо в дните около 24 май, който е голям празник. Искаше не си да дадем знак на Запада, че тази страна, която скоро ще влезе в Европейската общност, се намира на едно такова невралгично място в световната култура.

­– Като говорим за писменост, у нас се разгоря спор дали да не сменим кирилицата с латиница. Доколко кирилицата наистина ни отдалечава от Запада?

­– Не съм следила този дебат и ми е трудно да реагирам, защото не живея тук. Но често ми задават този въпрос. Когато получавам и-мейли на латиница, не ги разбирам и изобщо не ги чета. Разбирам хората, които казват, че има някаква бариера между българската култура и Запада, но когато България влиза в Запада, смятам, че тя не иска да се униформизира с него. Българите няма да станат французи, няма да станат американци. За мен е важно те да донесат някакъв принос на тамошната цивилизация. Не трябва да се избягва тази култура на имиджа и на пазара и ние трябва да се адаптираме към тях. Но важното ще бъде новият свят да не бъде банализиран. Всяка култура да запази своята специфичност и да обогати другите със своя исторически опит. И мисля, че България трябва да е горда с тази особена реализация, която се състои в това, че вярата в България е станала вяра в писмеността и образованието.

­ – Хората на изкуството в България се притесняват, че заради глобализацията ще загубим идентичността си. Основателни ли са тези опасения?

­ – Тези опасения са реални и те се чувстват навсякъде, но според мен има две тенденции. Едната е да се върви към загубване на автентичността, а другата са реакциите. Реакциите могат да бъдат много твърди, много брутални, националистични, просто фашистки. Но има и други реакции, които вече се чувстват във Франция ­ да се осмисли традицията. Не да се залепиш като с лепило към някакъв архаизъм, а да се осмисли, да се даде ново съдържание на традицията. Това е, което интелектуалците трябва да направят. Те абдикират пред тази голяма задача като казват, че традицията не ни интересува и трябва да се залепим към Запада. Не! Трябва да се присвоим към Запада от материална гледна точка, от гледна точка на икономиката, на комфорта. Българите не трябва да бъдат най-бедната страна на Запада, да напреднат в това отношение. Но културата ни е интересна. Французите искат да кажат нещо ново на американците, шведите искат да кажат нещо друго, норвежците ­ трето. Така се обогатява човешкият дух.

­– 15 години след падането на Желязната завеса Западът промени ли отношението си към бившите соц. страни?

­– За съжаление, мисля, че не. Трябва да ви разочаровам, но на мен също ми тежи това. Мисля, че Западът няма точни сведения, точна картина за онова, което става в цяла Източна Европа, която беше в комунистическата система. Може би някои страни като Полша, Чехия имат повече традиционни връзки и са по-известни. Но България продължава да бъде едно бяло петно на картата. Но това зависи от историята. И от българските интелектуалци и българската емиграция, у които няма борбеност. Зависи и от политическите среди.

­– Вие сте пример за човек от Източна Европа, който по някакъв начин задава мярка за хората на Запада ­ имам предвид преподавателската дейност, книгите ви. Как виждате от тази позиция шансовете на България в Евросъюза?

­– Мисля, че ще бъде много трудно в началото. Последните сондажи във Франция казват, че ще се отхвърли евроконституцията. Не смятам, че това ще бъде пречка за приемането в България, но може би ще се забавят някои неща. Може би ще намалят парите, отпускани от фондовете или ще мине време докато ги отпуснат. Влизането ще се забави, може би. Второ, ще се изискват големи рискове. Не знам българската икономика как ще издържи на този висок стандарт, трябва да се смени юридическата система. Много неща ще се изискват от българския народ, това ще бъде трудно. Но смятам, че трябва да се направят тези рискове за бъдещето. И мисля, че България има възможност. Не съм идвала от три години, но сега обществото ми се струва по-оптимистично.

­– Освен писател, семиотик, семантик, вие сте и психоаналитик. Според Вас във века на глобалната комуникация, хората преодоляха ли страховете си?

­– Не. Парадоксално, но медиатизацията не премахна страха, а напротив, създаде нови проблеми и показа различията между отделните култури и цивилизации. Много човешки групи, които се почувстваха уязвени и отхвърлени, се мобилизираха брутално и реагират брутално. Защото смятат, че са били брутално изхвърлени. Това направи нещата много груби. Още повече, че днес го няма малко макиавелисткото разделение, което имаше по-рано на комунисти и некомунисти. Сега има различни групи, които са трудно контролируеми. Навсякъде има трудно обуздаема несигурност. Но от друга страна, всъщност това е двойствеността на съвременния свят ­ чрез медиатизацията се създават и нови връзки, нови солидарности. И в момента сме в една такава критична несигурност. От една страна нестабилност, а от друга ­ желание да се създаде нов хуманизъм, който също е много несигурен. Чувства се обаче нуждата от него и най-пресните примери видяхме, когато връхлетя цунамито. Хората дават пари, във Франция се занимавах с акции в помощ на инвалидите. Големи имена от медиите, науката, изкуствата, литературата, идваха за да бъдат солидарни с тези хора, които досега бяха игнорирани. Има такива леки тръпки в солидарността. Не казвам, че нещо голямо става, но лека-полека се създават нови връзки. Можеш да гледаш една бутилка и да казваш, че е половината пълна или половината празна. Аз смятам, че половината е пълна. Нека гледаме в тази насока.

­– Коя е най-голямата ви лична победа?

­ Като се гледа външно ­ получаването на Холберговата премия. Холберг е голям хуманист, историк, теолог от XVIII век, писал е комични пиеси. През декември норвежкият принц ми даде наградата и това е голямо признание. Но най-голямото ми лично признание е да не се чувствам нещастна като чужденец. Да видя, че съдбата на чужденеца е щастие и нещо положително, което може да служи за мост между хората.

­– Имало ли е случай, в който ви е било срам, че сте българка?

­– Нямам усещане да съм се срамувала. Но ми е било тъжно, когато виждам, че хората не знаят какво значи България и я игнорират. Но срам ­ не. Мисля, че българската история ­ естествено имало е и зулуми, и черни неща, но в нея има и много светли дати. Например в това, че България не е депортирала евреи. Създала е славянската азбука. И сега, въпреки икономическата мизерия има хора, които носят духовна надежда по света. Това са много положителни неща. Никога съм нямала срам, но чувство за унижение, че не се познава България ­ да.

­– Гледат на нас като хора втора ръка ли?

–­ Не само това. Те просто не знаят, че България съществува. Това не е презрение към някакви наши черти, а просто невежество, липса на информация. Има и историческо изоставане. Игнорирането е натрупвано с години, така че има да се наваксва много изгубено време.