Публикувано на 13 май 2006 г.
Не прощавам предателствата от колеги

– Г-жо Иванова, тази седмица представихте новия си клип „Без правила“, да очакваме ли скоро нов албум?

– Аз непрекъснато записвам – и нови неща, и стари песни, но изпълнени по нов начин. Като събера достатъчно материал, ще има и нов албум, но не мога да се ангажирам със срокове. В момента правя програма „Нов формат“ – повечето от старите песни, записани ънплъгд с пиано и цигулка.

– Напоследък все по-често Ви виждаме в акции на милосърдието, защо те не могат да съберат толкова средства от есемеси, колкото едно шоу като „Биг Брадър“?

– Не съм аз човекът, който може да съди хората за тяхното милосърдие. То е преди всичко лично решение. Аз съм била и ще продължавам да бъда милосърдна. И това не е показност, при мен е потребност. А що се отнася до шоуто – това е телевизионна игра с популярност. Милосърдието и играта не могат да се сравняват. Едното излиза от злобата, другото от сърцето. В онази игра човек намразва някого и пуска есемес да го изгони, водещо чувство е злобата.

– Излиза ли тогава, че ние сме нация от злобари?

– Не очаквайте от мен да отговоря за всички, аз отговарям само за себе си. Смятам, че Бог е единствен, който може да съди. И той рано или късно отсъжда. Човек трябва да бъде умерен. Може да критикува, ако е убеден, че той е по-добър или прави нещо по-добре. Но дори и тогава не смятам, че е нужно.

Преди да критикуваме нещо, първо трябва да си зададем въпроса защо и кой го е допуснал. А не да го съдим, когато вече е станало.

– Защо пошлото е по-заразно от добрия пример?

– Може би, защото е по-лесно за възприемане. А да си дисциплиниран и точен, изисква воля. Човек винаги търси по-лесното. А всъщност по-трудното е доста по-възпитателно и улеснява нещата за в бъдеще.

– На Вас лично кога ви е било най-трудно?

– Няма трудно и лесно. Щом има работа, тя трябва да се свърши. Всичко зависи от ситуацията, обикновено началото винаги е трудно. Но, от друга страна, не мисля, че ако трябва да изгладиш една блуза, е много сложно да започнеш да я гладиш. Аз не съм човек, който прави трагедии от нещата. Колкото и нещо да ми е неприятно, ако трябва да се свърши, го правя…Ето, всяка сутрин правя гимнастика – това ми е най-омразното нещо, но го правя.

– Коя е илюзията, с която не се разделихте?

– Понеже пея за любов, вярвам, че любовта стига до всички.

– Казват, че на върха е ветровито и самотно, как успявате да съхраните пламъка си?

– Пламъка не го съхранявам, той просто гори. Освен това, аз никога не се чувствам самотна. Самотен е глупакът!

– В хита Ви „Частен случай“ пеете „Научих се да губя и спечелих“. Коя е най-голямата Ви загуба/победа?

– Този текст почти си го поръчах. В моя живот така се стичат нещата и най-голямата ми победа е, че се научих да губя. Когато човек е готов да губи нещо, той побеждава.

– Загубата винаги ли е житейски шамар?

– Дори и да е житейски шамар, загубата те мобилизира истински да размислиш, защо си загубил и втори път да не правиш същата грешка, а да побеждаваш. А това е пак победа.

– Вие в кого търсите грешката?

– Човек винаги трябва да я търси в себе си, а не в другите.

– А склонна ли сте да признавате грешките си?

– Да, винаги. Обичам и да се вслушвам в съвети. Когато записвам една песен, винаги обсъждаме, сравняваме.

– Има ли истински приятелства във вашите среди?

– Да. Но моите професионални приятелства бих ги определила така – няма вечно приятелство, има вечни интереси. Особено към мен. Аз съм всеотдайна към тези, с които работя, и никога не съм си позволявала и няма да си позволя да излъжа, когото и да било или да го измамя по някакъв начин. Или да го елиминирам, освен ако той не е заслужил с поведението си.

– Прощавате ли предателствата?

– Зависи какъв е случаят. Ако някой ми е поискал два лева и не ми ги е върнал, това не е кой знае какво. Но на човек, който се е опитал да ме предаде професионално и да се кичи с моята слава, без да признава моето превъзходство, никога не прощавам. Аз съм много дребна на ръст, но забелязвам, че има хора, които все гледат да се качат на раменете ми, за да изглеждат по-високи от мен. Човек не може да надмине ръста си.

Не може да подадеш ръка на един човек, който на всичкото отгоре няма и качества, и след това да чуеш: „Благодарение на мен тя блесна“. Няма такъв случай да съм простила. Но и не влизам в пререкания. Просто затварям вратата, пък и я заключвам.

– В какво се съмнявате?

– Съмненията ги проверявам, гледам да не им давам възможност много-много да ме съпровождат. Аз съм наясно коя съм, какво мога и докъде го мога. И дали ще го мога. И докога трябва да го мога. Затова хич да не ми берат грижата докога ще пея, аз сама ще реша!

– Има ли конфликт млади-стари?

– За мен го няма. Ако някой си прави такива конфликти, това е негов проблем. При мен няма млад или стар, а можеш или не можеш.

– С какво дразните – никой не пита докога големите ни оперни гласове ще продължат да пеят, а Вас не спряха да Ви питат кога ще се оттеглите от сцената?

– Не знам, явно нещо им бода в очите. Човек трябва да погледне гредата в собствените си очи, преди да тръгне да вади сламката от очите на другия. Музикантите имат един такъв израз: „На крив контрабас му пречел лъкът“. Постоянно чувам как не съм давала път на младите. А кого съм спряла? Щом някой е отишъл в забвение – вината не е моя. Или ако не може да изпъкне – вината също не е моя. Аз имам вина само за собствения си успех или провал. Но за успеха или неуспеха на другите – просто е смешно! Когато аз започнах, кой ми пречеше – никой! Не съм си и помисляла, че някой може да ми пречи.

– Кое е по-постижимо – успехът и щастието в професията или в личния живот. Намерихте ли детелината с четири листа?

– Може би е по-постижимо щастието в личния живот. Що се отнася до детелината – не вярвам някой да казва: „Да, аз я намерих“. Дори и да има всичко, човек трябва да продължава да търси. Лично аз може би съм събрала някоя и друга детелина. За да имам такава кариера – това все пак са събрани детелини в огърлицата ми. Но продължавам да ги търся.

– Слушате ли първите си песни?

– Не, но то не е защото не обичам да се връщам назад. Навремето имахме много забавен учител по история. Той казваше, че историята е една крачка назад, две напред, но не е танго. Тоест, за да върви напред, човек все пак трябва да се вгледа назад. Когато се вглеждам назад, то не е за да въздишам по нещо, а за да видя какво съм направила досега и дали то може да ми донесе нещо ново. А не да се възхищавам или да се омайвам от пеенето. Не съм от тия, които се умопомрачават от това какво са направили или не.

– Мислили ли сте за собствена школа?

– Дори и да мисля, не си строя пясъчни кули. Това би могло да се направи, но трябва да има много силна финансова поддръжка. Трябва сграда, която да бъде оборудвана с пиано, апаратура, микрофони, помещението да е звукоизолирано. Всичко това са финанси, а в България не виждам човек, който да го е грижа и да направи такава частна школа. В такава школа аз няма да съм сама. Трябва да има корепетитор, друг, който се занимава с апаратурата. Не е достатъчно да научим някого да пее. Певецът трябва да има и микрофонна техника, поведение, трябва да има гримьор, който да го учи как да се гримира, отговорник за костюмите и т.н. Иначе такава школа е добра инвестиция в бъдеще, защото има голям наплив на певци и певици.

– Как поддържате гласа си?

– Той е Божи дар. Аз не пия и не пуша и имам режим на мълчание. Като репетирам, след това мълча. След концерт също един час трябва да мълча.

– Доколкото знам инициативата за издаването на първия Ви албум идва от Румъния, защо се получи така?

– Просто не бях толкова известна у нас, докато в Румъния вече бях популярна. Аз пеех с най-големите джаз музиканти на Букурещ, които работеха в звукозаписната компания „Електрорекорд“, която издаваше плочи. Те ме чуха и така стана записът. В албума има две български песни.

– Има ли истински шоубизнес у нас?

– Не бих казала, че тук има шоубизнес, но не ми се задълбава в темата. Аз лично се справям сама. Имам екип, но всичко минава през мен. Не чакам някой да ми организира концерт, а се обаждам и казвам: „Аз съм на разположение. Ако ви трябва певица, ето ме“. А има такива, които били звезди и не можели да се обадят. Но времената са други, ако някой не го е разбрал, проблемът е негов.

– У нас винаги е имало много таланти, но защо повечето остават „еднодневки“?

– Щом нещо не остава във времето, значи не е било стойностно. Евтини фойерверки, аз така ги наричам.

– Как си обяснявате успеха на чалгата?

– Фолк изпълнителите имат зад гърба си много як продуцент, който ги представя по най-добрия начин. „Пайнер“ им прави прекрасна реклама. Освен това, някои от тези момичета не са без качества. Да не кажа, че някои от тях превъзхождат други, самоопределили се за най-великите поп звезди на нашето съвремие. На мен лично чалгата не ми пречи. Аз си върша моята работа прекрасно, независимо дали има или няма чалга.

– Неотдавна се върнахте от концерти в Русия и Украйна, с какво е по-различна публиката там?

– Не бих я нарекла по-различна, защото публиката ме посреща невероятно. Но в Русия и Украйна публиката изключително много цени своята култура. Уважението към хората на изкуството е невероятно. Тази публика идва в залата с нагласата да получи удоволствие и да изрази своето уважение, към този, който е на сцената.. Облича си най-представителните дрехи, не е казано да бъдеш с бална рокля или фрак, но не идваш с всекидневните си дрехи.

– Причината за това само финансова ли е?

– Не. Преди всичко е до отношение на един народ към културата му. В Русия, Украйна и в целия бивш соц.лагер, има бедни и богати. Там има същите проблеми. Но залите на киното, балета, театрите, концертните зали никога не са преставали да бъдат пълни. В самото начало на перестройката пях в Санкт Петербург. Билетът беше 25 долара и отвън чакаха хора, които да купят билет на черно. Залата беше препълнена. А у нас им е скъпо. Скъпо, но като си купува една бутилка ракия не му е скъпо, нали? Изпива я и след това няма спомен. Най-много да се прибере, да удари два шамара на жена си и това е. Така че това е въпрос на отношение на един народ към собствената си култура. Подчертавам собствената си…

– Някои хора на изкуството тъгуват за времето на Людмила Живкова, когато в културата се наливаха много пари. Държавата ли трябва да помага?

– Държавата трябва да помага, но тя има много други неща, които трябва да оправя. Трябва да има държавна политика за развитието на бъдещето на една страна. Докато тук е хаос. Пътувам много из страната, гостувам в театрални зали. Влизам в гримьорната – кочина. На сцената – също кочина. Порутено и занемарено. Добре, нали държавата отпуска малко пари. С тях и с един благотворителен спектакъл месечно, артистите малко по малко могат да оправят театъра си. Веднъж месечно билетът за спектакъла ще бъде по-скъп и парите ще отиват за ремонти. Така лека полека тези театри ще могат да си стъпят на краката. Но тъй като всеки чака някой друг да му свърши работата, това не става.

Съгласна съм, че всичко е пари. Но хайде – помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Бог дава, но в кошара не вкарва, нали? Трябва ние сами да си помогнем.

На тези артисти не им ли прави впечатление – че цигарата, е угасена в мокета. Че някой е метнал чаша с кафе, не е улучил коша и то тече върху стената? Извинявам се много, че съм така критична. Но човек трябва да умее да пази държавното или частното, така както личното.

С моя екип имаме негласен закон. Почистваме си всичко. Няма оставена цигара, нито хартийка, нищо! Всичко събираме в найлонов плик и ако няма кошче, се взема и се изхвърля навън. Не е чак толкова трудно.

– Имали сте възможности да останете в чужбина, защо избрахте България?

– Имала съм предложения, но през ум не ми е минавало да остана някъде. Родена съм тук и искам да живея тук. Няма държава, която да ме съблазни до такава степен, че да отида да живея там. Мога да отида да работя известно време.

– Бяхте сред учредителите на НДСВ, пяхте на митингите им, значи ли, че сте политически ангажирана с тях?

– Не се ангажирам с никоя партия. Не деля публиката на бели, зелени или червени. Публиката е една. Аз пея на моята публика, понеже ме е поканило НДСВ – затова пях на техните митинги. Но това е моята публика. Там, където пях аз, имаше повече хора. Което значи, че публиката е дошла за мен, колкото и да звучи нескромно.

Аз се ангажирам само към моя народ да му помогна по някакъв начин, ако може. Ако това изглежда като включване в политиката, то не е защото се ангажирам с определен цвят или партия.

– Професионалисти ли са нашите политици?

– Не искам да давам мнение, аз разбирам само от музиката си. Ако аз съм политик, ще направя така, че народът ми да бъде доволен. Първо ще гледам да осигуря него, а после ще погледна себе си. Един цар царува по-дълго, когато неговият народ живее добре.

– В Музея за съвременно изкуство на Висшето училище по библиотекознание и информационни технологии има ваш кът. Какви експонати оставихте там?

– Ректорът проф. Стоян Денчев ме покани. Идеята е всяка от личностите на съвременното ни изкуство да остави по нещо. Аз оставих няколко диска, едни много красиви обувки „Лориблу“ с камъни. Оставих и златен синджир със златна плочка с гравирани букви Л И – Лили Иванова. До тях поставих икона, понеже гласът ми е даден от Бог. А до иконата има златно сърце, защото Бог е любов, а аз пея за любов. От другата страна е зодията ми Телец и ключ сол.