ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/в. „Монитор“от 14.06.2014
„Изкуството е стока. Звучи шокиращо, но за мен е така”, казва скулпторът Андрей Лекарски. За половин век живот и работа във Франция не се е намерил някой да го разубеди. До 26 юни той е отворил щанд на столичната улица „Съборна” 7 в малката галерия „Сити марк”. Сред артикулите са не само пластики, а и живописни платна. Нямат етикети, но „цените им са европейски, както подобава на луксозните стоки, с каквито на тази улица е пълно – от бижутата в магазина на „Картие” до модните бутици”, обявява Лекарски. Справка в личния му сайт lekarski.com дава някакъв ориентир за понятието „европейски” – там знакова за творчеството му скулптура с размери 127х101х127 сантиметра се предлага за 30 000 евро. По-малка пластика е 20 000 евро, а дигиталните принтове – 1000 евро.
„Моментът, в който някой жертва пари, не за да си купи поредния телефон, а да инвестира в изкуство, е решаващ. Това е жест, който дава кураж на артиста. Така неговото произведение се превръща стока и то в стока от много висока класа. Трябва да се свикне с тази идея, а ние още гледаме на изкуството с идеите на соцепохата, когато всичко се правеше за народа. Но тогава държавата беше големият клиент. Стига да си послушен и ще имаш ангажименти”, коментира Лекарски.
Че изкуството е стока, е предписание №1 в кочана му с рецепти за успех. Художникът го разбрал още в далечната 1955-а. По онова време е на петнайсет и учи в Средното художествено училище „Суриков” в Москва.
„Хванах се на бас, че в единайсет през нощта ще продам картина
Вече беше десет и половина и аз излязох от общежитието и влязох в съседния блок. Започнах да звъня на всички врати. В 11 и нещо вече бях продал един малък натюрморт с череши. Хората сигурно са ме съжалили, но и харесаха картината, защото си беше истинскo купуване, а не бартер”, разказва 59 години по-късно Андрей Лекарски.
Според обясненията му днес успехът дошъл от това, че картината била изпипана до най-малките детайли в стила на холандските майстори – „Точно обратното на онова, което ни съветваха да правим – артистична и освободена живопис”.
Московският период на Анди, както го наричат приятелите, трае пет години и завършва със златен медал. „Бях първият ученик, удостоен с такова отличие. Бяха ми го присъдили още преди да си тръгна за България, но после го промениха на сребърен, защото нямало други ученици със златен медал във випуска. Един вид златото трябваше да си остане в Русия”, връща лентата назад художникът.
В ученическите си години се занимава само с живопис, прохождането му в скулптурата става по-късно, когато вече е на френска земя. Лекарски се озовава в страната на Шарл Дьо Гол през 1962-а, за да учи в Академията за изящни изкуства. Съсредоточава се в живописта, но един ден попадна на човек, който работел за киното. „Правеше маски на известни личности от материал, който по онова време не беше добре известен – смесица между латекс и гипс. Тя позволяваше да извадиш нещо от калъпа, да го деформираш и после го слагаш във фурната. Така започнах със скулптурата”, разказва Лекарски.
Оттогава насам четките и бронзът са неизменните атрибути, нужни за производство на „стоките” му.
„Каквото и да правя, никога не съм се мъчил. Забавлявам се с работата си и абсурдният момент е изключително важен”, казва Лекарски.
Точно флиртът му с абсурда в живота и изкуството ражда такива произведения като „Автопортрет в парадно облекло”, „Фруктов атлет”, „Тиквата на надеждата”„Аварийно кацане” (Годеницата на Икар), „Акустичен гювеч”, „Артистократ”, „Пернишка красавица”, „Музикални обелки”. Някои от тях сега са изложени в галерия „Сити марк”, а най-мащабната творба на Лекарски в кариерата му досега –
Стъпалото на Аполон –
е на метри от мол „България”. Скулптурата е вдъхновена от шедьовъра на елинския ваятел Леохар, отлят от бронз в чест на бога на светлината и изкуствата. Оригиналът е изгубен, но стига до нас благодарение на мраморно копие от римско време, което се намирало във вилата на Нерон. По-късно било преместено във Ватикана. През 1992-а Лекарски уголемява няколко десетки пъти лявото стъпало на Аполон Белведерски и така се ражда неговото произведение.
Десет години Стъпалото на Аполон стои пред луксозния хотел „Трианон палас” в парижкото предградие Версай, но в един момент Лекарски си го прибира. „Идеята беше да се стигне до сделка, но това не се случи. Затова сега е в София”, обяснява скулпторът.
Друга важна за него творба е „Строител на въображаемото”, която се издига на петнайсет метра от вечния дом на Шопен в парижкото гробище „Пер Лашез”.
Основни елементи в нея са
краката на Аполон, четки, палитра и български щайги.
„Използвах всичко това, защото е част от всекидневието ми. Излях ги от бронз, постигнах абсурдния момент. Един строител я хареса, може би заради името. Този човек си построи гробница и избра там да стои произведението ми. Още е жив, но „Строителят на въображаемото” е в „Пер Лашез” и много посетители на гроба на Шопен се снимат и със скулптурата”, разказва Лекарски.
„Ръката на Съдбата”
също е запечатана на доста кадри от лятото на 1993 г. Тогава за първи път на централния площад „Станислас” в Нанси кметството позволява да се изложат скулптури и поканените са именно Лекарски и руснакът Михаил Шемякин. „Ръката” стоеше точно под балкона на кмета. Беше от подвижни елементи, което позволяваше да се правят различни жестове. Аз бях фиксирал пръстите като поздрав, но всяка нощ минаваха някакви личности и ги конфигурираха така, че средният да доминира. От кметството дори бяха назначили един човек, който всяка сутрин възстановяваше поздрава. Накрая стана така, че един от пръстите се счупи”, спомня си с усмивка Лекарски. Колкото и обидни да били тези три месеца за градоначалника, накрая той наградил Лекарски и Шемякин с почетния орден на Нанси.
Скулпторът: Ограбиха ми всичко, но изпитах облекчение
„Стъпалото” пред хотел „Трианон палас” във Версай.
„Сбогом, замъко в Тулум”
– Г-н Лекарски, първото ви правило в изкуството е, че то е стока. Кое е второто?
– Убеден съм, че талантът на художника е абсолютно недостатъчен и не е гаранция на успех. Затова не препоръчвам на майките да насочват децата си към този вид занимание. Наистина, всички деца могат да рисуват, талантливи са, но ако си повярват е изключително тежко. Няма нищо по-важно от това да имате нормален живот, а рисуването няма да ви го осигури. Аз самият проявих тотално пренебрежение към успехите на моите дъщери и те спряха да се занимават с това. Най-добре е да се избегне този вид съдба. Рисуването е чудесно занимание, но за пенсионери, когато нямаш други ангажименти и не очакваш да се изхранваш от това. Забелязвате ли колко киноактьори започват да рисуват, когато остареят? Но вече са натрупали състояние.
– Все пак вие сте художник с щастлива съдба. Какво е нужно?
– Успехът на един художник се прави от някой друг, който му стои зад гърба. Някой, който има усет за търговия и финансови възможности да наложи име. Някой, който да успее да убеди снобите, че трябва да купуват работите на точно този художник. Снобите са движещата сила! Колкото и да им се подиграваме, те са хората, които са послушни и държат да влизат в тенденциите. В Америка налагането на една личност или тенденция е точно голямата игра. За да се случи това е важно да имате непременно късмет, но не и талант. Тази среща е въпрос на случайност, на кръстосване на интереси. На мен също ми се случи в един момент. Човекът повярва в мен, не толкова заради произведенията ми. Каза ми „Ние сме родени на една и съща дата”. Той имаше милионите, аз – произведенията и ако не беше умрял няколко години по-късно, щях да съм сред големите имена. Покрай моите картини той стана галерист и направи най-хубавата галерия в Париж. Казваше се Рафаел Дуеб. След смъртта му започнах да сменям галеристи…
-Една от скулптурите в изложбата е „Арт воин”, използвали сте отливка от статуя на римски воин, която се среща и в други ваши творби. За какво воювате?
-Художниците непрекъснато водим битка. Воюваме за съществуване и това е основната ни дейност. Искаме да се занимаваме с изкуство, но като не можем да си платим тока и водата, да поемем разходите на семейството и губим битката. Да съществуваш от това, което правиш, е голяма победа.
– При Декарт е „Мисля, следователно съществувам”, при вас „воювам” сменя „мисля”…
– Воювам и така съществувам. За да произвеждам, ми трябват клиенти, а те са голяма рядкост. Меценатите – още по-голяма. Не познавам такова явление като меценатство. Базата му не е правилна, защото е мимолетно. Хубаво е, когато на Запад в продължение на години инвестират милиарди за изкуство. Но когато подобна подкрепа е еднократен жест, е по-добре да я няма, защото дава излишна надежда.
Когато отидох във Франция, може би е трябвало след година-две да замина за Щатите, защото центърът на изкуството от Париж се премести в Ню Йорк, там се случват нещата. Може би там щях да срещна галериста, който да повярва в мен и да инвестира.
– Половин година живеете във Франция, другата половина – у нас. Къде е вашето „у дома”?
Нямам истинско „у дома”. Навсякъде ми е еднакво хубаво. Нямам чувството за прибиране и отиване, превърнал съм се в планетарна личност. Моите дъщери са далеч – едната е в Ню Йорк, другата в Кейптаун, не се знае техните деца къде ще се пръснат. Днес комуникацията между държавите е тотално улеснена, аз съм изцяло за планетарното чувство. В крайна сметка цялото семейство се срещаме тук, в България. Но го няма това ежедневно общуване, което някога е било база на традиционното семейство, в което децата продължават бизнеса на родителите.
– Баща ви генерал-майор Крум Лекарски е сред основоположниците на конния спорт в България. Конете присъстват и в картините ви. Блазнят ли ви извън живописта?
– Не, беше ме страх от тези огромни животни. Имах и едно падане и реших, че този спорт не е за мен. Брат ми продължи и имаше успехи в петобоя, но аз самият се отказах. Конят е страшно красиво животно и ми харесва да го рисувам, но нямам чак толкова картини.
– През 1995-а разбиха ателието ви в София и откраднаха десетки ваши творби, сред които „Моторизирано видение” . Полицията намери ли нещо?
-Не. Отнесоха се с такова пренебрежение! Жалбата, която сестра ми пусна с точния брой на произведенията, е била хвърлена в коша. Откраднаха ми около два тона пластики от бронз. Подготвях изложба и бях събрал работи, правени десетина години. Да не говорим за вложените пари. Имах надежда, че все някой от крадците ще си прибере някоя от пластиките с череши, круши, хубави хлебчета и ще си я сложи вкъщи. Не се случи. Всичко е било нарязано и претопено. Би трябвало да преживя много тежко този инцидент. Спомням си мейла, който получих от сестра ми – беше със заглавие „Лоша новина”. По онова време майка ми беше много възрастна и си казах: „Ясно каква е новината”. Не бързах да отворя писмото, минаха минути преди да цъкна с мишката върху него. А когато го отворих, научих, че са ми откраднали всичко. Зарадвах се. От облекчение, защото има и по-лошо, а това е само материална загуба. Но наистина ми костваше много – обработката на метала е тежка, много време, много труд и много пари. Оттогава поне петнайсет години не съм правил скулптури. Чак сега отново имам желание.
