СНИМКА: БИСТРА БОШНАКОВА-ПАРСЪНС

„Монитор“ от 15.12.2009

Преди да затвори кулисите на житейския цирк, големият режисьор ни завеща “Вишнева градина”
Раздел: in memoriam

„Колко кратък се оказа пътят, който ни изглеждаше най-дълъг от всички.“ С този стих Крикор Азарян парираше въпросите, прави ли равносметка и променят ли го годините. Уточняваше, че е на Ана Ахматова и пускаше широка усмивка. Вчера Професора, както го наричаха учениците и приятелите му, стигна края на земния си път. Поклонението пред саркофага му е на 17 декември от 11.00 часа във фоайето на театър „Българска армия“, където Азарян работи трийсет години.

Завесата се спусна над живота му 46 дни след последната му премиера – „Вишнева градина“ от Чехов в Народния театър.

Режисьорът знаеше, че смъртта приближава, защото няколко години водеше битка с рака. И превърна Чеховата пиеса в прощаване с публиката и с живота. Както и в завещание, което четем по символите в спектакъла. Азарян промени финала на руския класик – слугата Фирс пак лежи бездиханен и сам, а из имението се разнася шум от падането на отсечени вишни. Режисьорът обаче ни даде надежда, вкарвайки нов персонаж – дете, което се люшка на дървено конче.

С това момче Азарян се усмихна на себе си. Защото

Играчката конче е скъп спомен от детството

Преди години постановчикът показа на „Монитор“ най-старата си запазена снимка. От нея с учуден поглед надзърта двегодишно момченце, яхнало конче. Удивлението не напусна Коко до края.

„Сред нещата, които ме съхраниха, е способността да се удивлявам. Тя поддържа млад духа на човека, макар че често се приема като признак на наивност и дори на глупост ­ „Станал си на толкова години, какво се учудваш?“, „Не си ли разбрал, че животът е такъв“ и т.н. Но това ми помага много. Другото е да бъда верен на себе си ­ образно казано у мен има нещо от детството ми, което не искам да огорчавам. То ме познава, наблюдава ме през цялото време. Много са ми помагали и студентите с времето, което са носили у себе си през всичките тези трийсет и няколко години. Имах 9 курса, студентите са ме мотивирали да подтичвам с тях, опитвайки се да бъда с времето“, казваше приживе режисьорът.

Именно учениците му го нарекоха Професора, и то не заради университетската му титла, а заради житейското му призвание. За всички, попаднали в полезрението на Азарян и успели да задържат вниманието му, той остава Учителя, духовния баща. Професора откри и моделира лицата на новия български театър не само в сценичен, а и във философско-житейски план. Сред най-известните му ученици са Мариус Куркински, Галин Стоев, Валентин Танев, Георги Къркеланов, Лилия Лазарова, Анастасия Ингилизова, Камен Донев.

Азарян обаче имаше и още едно прозвище – шеговитото Коко. Тук респектът към Професора отстъпва на обожанието към него. Режисьорът, пословичен с чувството си за хумор, не се обиждаше на Коко. А поклащаше глава с бащинска усмивка: „На моите години като знам, че ме наричат Коко, сигурно ме смятат за някой клоун.“

ЕДНО КЪМ ЕДНО

Уроците на Професора

Работата непрекъснато ме ангажира да се занимавам със съдбите на героите – например на Шекспир, Чехов, Радичков, и това неминуемо ме води до въпроси, чиито отговори вече предполагат вид равносметка за смисъла на живота. Така и аз преоткривам, осъзнавам разни истини. Една от последните е, че може би другото име на живота е „изведнъж“, което не значи, че това изведнъж е случайно.

Бях съвсем млад режисьор, поставях в Пловдив триптиха на Николай Хайтов „Лодка в гората“ и това ми даде възможност да се срещна няколко пъти с него… Веднъж го попитах: „За тези години какво сте разбрали, какво сте научили? Нещото, което бихте извели като най-важно за човека на изкуството.“ Той ми отговори следното, перифразирам го: „Да смяташ, че можеш да промениш живота, значи си глупак. Да смяташ, че нищо не може да промениш, и с оглед на това да живееш, значи си циник. Въпросът е да знаеш, че нищо не можеш да промениш и въпреки това да се стремиш.“

В часовете, когато натрапчиво се набива безсмислието на нещата, винаги опора съм намирал в максимата: „Да, човек не може да промени нещата и хората. Но един-двама можеш.“ И това дава смисъл на нещата.

Като всеки човек особено в младостта и аз съм допускал грешки. Като ученик в гимназията не можех да се адаптирам към всички онези масови мероприятия, които ни се налагаха от т.нар. учкоми, което ще рече ученически комитети, комунистическата младежка организация, където всичко се вършеше под строй като в казарма. По природа съм човек, който не понася психологията на масата, манипулирана от всякакви малки и големи вождове. И естествено, този ми характер предизвика конфликти със средата. Изгониха ме от младежката организация, изключиха ме няколко пъти от гимназията, като последния път, доколкото си спомням, по Параграф 29, буква Г – завинаги. След това бях трудовак и изобщо, както е казал поетът, „почувствах лапите челични на живота“. Всички тези неща впоследствие ми създаваха трудности и проблеми. Може би без тези грешки на младостта животът ми щеше да бъде много по-лек. Но никога, никога нито съм съжалявал за тези „грешки“, нито бих се отказал от тях. Защото мисля, че по този начин успях да бъда верен на себе си.

У себе си трябва да имаш много любов към това, което вършиш. Но също така съм открил, че амбицията, хъсът, омразата да докажеш на другия, че си по-добър, че си най-добър, също са много мощни двигатели. Колкото и парадоксално да изглежда. Все едно отиваш в бензиностанция – има колонки с бензин. На едната пише „любов“, на другата пише „омраза“. И се оказва, че и едното, и другото са силно октанови горива.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Актьорът Милен Миланов:

Отиде си последният

човек с отворен поглед

Лично за мен си отиде един от най-близките ми приятели. А иначе – отиде си една епоха на отговорност към театъра и обществото. Като си отиде Коко, като че ли си отиде последният енциклопедист. Не само на знанието, а на познанието. До края успя да запази у себе си, че продължава да знае, да опознава. Самият той казваше, че любопитството го държи. С Коко си отиде последният човек, който беше с отворен поглед. Коко не си е отишъл, той практически не си е отишъл.

Актрисата Александра Сърчаджиева:

Отиде си велик човек

Отиде си един велик човек. И един велик творец. Не знам какво друго да кажа, това изразява всичко.

Актьорът Мариан Бачев:

Вярвам, че има

достойни последователи

Винаги е много тъжно и клиширано да се говори за един човек в минало време. Затова съм малко объркан да говоря за професор Азарян. Работил съм с него в два международни проекта и вярвам, че съм добавил нещо сериозно и голямо в професионалната си биография. Отива си една внушителна част от българския театър, но вярвам, че той има своите достойни последователи. Мир на душата му!