ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/МОНИТОР, 23 януари

 – Какво ви вдъхновява днес, г-н Чапкънов?

– Вдъхновение черпя от старостта си, от така наречената зрелост. Не искам обаче да я обсъждам, защото не е приятно да се сещам, че съм остарял. Така или иначе това е неизбежно. През живота си съм видял много работи. Трудно може да се появи нещо, което да ме слиса. Нека празнуваме всеки миг, защото пропуснем ли празника – сами сме си виновни. Аз се чувствам щастлив от живота. Във времето и мястото, в което живеем, думата „щастие“ се произнася трудно, но аз все пак я употребявам.

– Само мястото ли е виновно да не бъдем щастливи?

– Много трудно може да съществува човек в държава, в която миналата година закриха 80 училища. Иска ми се така да се случват нещата, че да няма неграмотни и болни българи.

– Как ще коментирате първите месеци на новото правителство?

– Те нямат друг избор, освен да правят това, което вършат в момента. Само да видим какви натрупвания има в продължение на 20 години демокрация и на човек му призлява. Тук хората са зли. Затова трябва да се пазят скъпите приятелски отношения.

– На вас какво ви коства демокрацията?

– Не ме разбирайте погрешно, има неща, които са сто пъти по-хубави от това, което беше по-рано. Не мога да не отчета свободния достъп до света и свободното слово, които са безценни. По-рано ме пускаха да изляза от България веднъж на две години. Защо – никой не можа да ми обясни! Но не изтече ли това време, няма излизане. Много глупости имаше преди тъй наречената демокрация, стреснат беше народът. Сега също е стреснат, но от други неща. Ужасна престъпност! Погледнеш ли вестник, пуснеш ли телевизора, започваш да се плашиш от всичко. Така че трудно живее българинът.

– Вас какво ви задържа тук?

– Не мога да живея на друго място.

– Казвате, че в соцвремената са ви пускали в чужбина веднъж на две години. Къде беше първата ви изложба?

– Най-първите чужбини бяха в прочутия социалистически лагер. За пръв път отидох в същинска Европа през 1977-а, точно когато стана земетресението във Вранча. Тогава бях в Швейцария, в Базел с първата си изложба и няма как да не го запомня. Хем земетресение, хем чужбина – красиви и тежки неща. Три дни не можах да разбера какво е станало, защото по-рано каквото и да се случваше, то не се съобщаваше. Даже и земетресения нямаше. Едва на третия ден узнах, че родителите ми в Силистра са живи и здрави, а жена ми в София – също. Тя тогава беше и бременна и съм изкарал много тежки дни, докато разбера. Но слава богу, всичко си отиде на мястото. Не минава и ден, в който да не благодаря богу, че се грижи за мен и за фамилията ми.

– Преди време в галерия „Арте“ показахте скулптурни портрети. Кои са отличителните черти на българското лице?

– Никога не съм моделирал случайни хора. Те са били значителни и като личности, и като веществен образ. Та какво може да каже човек за чертите на Радичков, на Радой Ралин, на Н.в. царя или на Фелини? Всички те са много силни като характери и излъчване и съм се мъчил да запечатам тези качества в портрет. Трудна работа. Затова и малцина се занимават с това изкуство.

– Днес България минава за страната на звездите с пет минути слава. Вие сте име от години. Помните ли как дойде известността? Първо в чужбина ли ви забелязаха или тук?

– И тук не съм бил незабелязан, но с леко пренебрежение се отнасяха някои. Случвало се е да почувствам това и когато бях млад, това ме натъжаваше. Сега ми е все тая. Вече пет пари не давам за награди, пък не са ми и потребни. Наградите са нужни на младите хора, да ги стимулират в работата, да бъдат по-щастливи, да бъдат забелязвани. А у нас културата е последното нещо, за което се мисли. В момента гилдията бедства. Има още да се преживява тая криза, в която се плацикаме.

– Министърът на културата ви е колега, какви трябва да са приоритетите му?

– Надеждата на гилдията е да направи нещо добро, за да имат препитание хората. Да не бъдат в такава степен зависими от превратностите на живота. Когато си министър, трябва да огрееш навсякъде. Затова съветниците и обкръжението му трябва да бъдат на висота, за да може да се работи, както подобава.

– Кризата отрази ли се на ангажиментите ви?

– На мен не ми се отразява кризата, защото имам непрекъснато работа. Но гилдията бедства. Слава богу, че имам работа, защото ми е голяма фамилията и в повечето случаи припечеленото отива за насъщния и за съществуването в момента. Надявам се обаче нещата да се преобразят. Вярвам в по-следващите генерации, нашите се оказаха кьопави. Не можахме нищо смислено да направим, така че да подсигурим следващите поколения. Дано те бъдат достатъчно интелигентни и силни, да могат да променят живота, така че да бъде по-добър за всички. И нека красивото да води. На грозното и ужасното сме се наситили. Прекалено много стана, време е да се обърне палачинката.

– От няколко години правите илюстрации към Новия завет, с какво ви промени работата по тази част от библията?

– Все не мога да ги завърша. За да спори тази работа, човек трябва да се промени доста, да стане значително по-смирен. Трябва по-велико спокойствие да ме споходи, да мога да тръгна на чисто, да не се занимавам с други неща. Да мога да се отдам изцяло на това и да направя петнайсет неща, които са отдавна в главата ми. Иска ми се да издадем една хубава библия с тези рисунки в много малък тираж. Но ще видим как ще стане.

– Защо повечето художници рано или късно рисуват библейски сюжети?

– Защото са вечни. Всеки голям художник е работил върху тях, а всеки ученик и следовник е искал да даде своя поглед.

– Коя притча пасва на България в днешния ден?

– Всяка случка, описана в библията, касае днешния ден. Нещата се повтарят по удивителен начин – както настаняването на търговците в храма, така трябва да се намери кой да ги изгони. Изкушенията, на които се подлага човек, вярата и невярата. Всичко това е залепено за днешния ден и го изживяваме непрекъснато.Хубаво е човек да се присеща за тези неща, защото в тичането, във всекидневието забравя, че е смъртен. А нашите предци са обръщали сериозно внимание на това. И не случайно още е жив античният апел „Помни смъртта“. Като си припомниш това нещо, ставаш малко по-кротък. Добре е човек да се стреми да забелязва запетайките в живота. Когато леко трябва да се смени интонацията, да се направи преминаване от едната част на изречението към другата, така, както се случва в живота.

– Защо в последните години стремежът да имаш или да купиш се превърна в религия?

– Това е тотална глупост, защото се обезценяват същинските стойности и не може това да е стремеж на младите. Парите дават спокойствие, но трябва да бъдат толкова, колкото човек да съществува нормално, да не се подлага на проституция. У нас все още чакаме да се появят богатите хора с вкус, които най-сетне изчистват всички лекета от фамилиите си с меценатство. Чакаме тези, които са склонни не да инвестират, а да подпомагат. Защото инвестицията означава, че чакаш от нея нещо друго. Навремето велики имена като Микеланджело, Леонардо, Моцарт, Бетховен са съществували благодарение на меценати. Много се надявам този светъл момент да дойде и в България. Започнаха да се появяват такива личности, които не дават пари за култура като индулгенция, а с чисто сърце. Няма обаче да кажа имената им – нека да се стремят нататък.

– Наскоро станахте дядо на пето внуче. С какво държите да ви запомнят потомците ви?

– С това, че не съм бил тъжен човек.
Визитка на 24 януари, проф. Чапкънов става на 67 години

Роден е през 1943 г в с. Вълчидол, Варненско Завършва изящна скулптура в Художествената академия в София през 1968 годинаСъавтор на проекта на българския гербНосител е на Голямата награда за скулптурен портрет през 1969-1972 г., на „Златният Езоп“ в България през 1965 г., на наградата „Роден“ през 1991 г. в Япония, на наградата „Сулмона“ на президента на Италия Оскар Луиджи Скалфаро за портрет на Фелини през 1993 г.Автор е на статуетката на театралния „Аскер“Създател е на монумента „София“, посветен на столицата