Нещата у нас стават бавно, защото всеки е хвърлял семе за удоволствие, а не за градеж
СНИМКА: АРХИВ НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Елена Кръстева
Интервюто е публикувано във в. „Монитор“ от 15.01.2005
– Г-н Шопов, вижда ли се светлина в тунела на прехода?
– Струва ми се, че колкото и хората да са отчаяни, колкото и носовете да са увиснали от тези вечни преобразувания, които правим, вече има някаква надежда. Нещо блещука на хоризонта – Господи, влязохме в Европа. Преди 15 години не можеше даже да мечтаем за това. Вече има нов дух, човешкото съществувание на българина получи нов смисъл. Очовечаваме се. И това включване в голямото европейско семейство непременно дава някакви надежди на богатите духом хора. Те ще намерят нови възможности за осъществяване, които непременно би трябвало, макар и след години, да направят българина малко по-заможен.
– Вие сте сред малкото хора на изкуството, които са оптимисти…
– Оптимист съм, въпреки всички нещастия в нашия политически живот. Но и политиците мъдреят. След редица препирни и скандали на дребно, ще се роди или ще се появи поне политикът, който заслужава България. Крайно време е.
Самият аз дълго време бях потиснат. Този преход се оказа твърде болезнен. За някои хора, особено за хората на културата, той продължава да бъде болезнен. Особено театралният актьор е много беден. Много, много беден. Не случайно подчертавам три пъти. Аз бях изпаднал в дупка, някакъв срив, който се оказа и в частния ми живот. Затова съм благодарен на съдбата, че преодолях тази потиснатост.
Казвам благодаря на съдбата, защото не вярвам, че нещо отгоре ни се спуска. Както Радичков, вечна му памет, казваше: „Може да няма Бог, но ние трябва да живеем, като че ли има Бог“.
– Преди 15 години направихте моноспектакъла „Последната лента на Крап“ по Самюел Бекет. В понеделник ще представите нов вариант в столичния театър „Зад канала“. С какво той е по-различен от първия?
– Този спектакъл го направихме с режисьора Димитър Еленов в общинския театър на Несебър. И се радваме, че сега влиза в афиша на „Зад канала“. Сегашният спектакъл е много по-различен. Стремихме се да направим представление не с тъга, а с много ирония, със сарказъм и главно с много хумор. Моята надежда е мисълта от представлението да остане усмивка. Преди оставаше тъга, оставаха сълзи. Спомням си, преди колегите излизаха, ридаейки. Сегашното представление не е нужно да бъде такова, не е нужно да предизвика сълзи. Трябва да предизвика съпротива у човека срещу малкото възможности, които са му дадени да живее в надежда и щастие.
– Хората на театъра много обичат да сравняват родната действителност с театъра на абсурда. Доколко това е вярно?
– Това е минало. Театърът на абсурда остана в историята. Бекет, Пинтър, Йонеско останаха в историята като абсурдисти. На 26 декември в Югоизточна Азия се случи едно събитие, което не остави нито един човек неразтърсен от това уникално природно бедствие.
– Някои видяха в земетресението и цунамито библейски сюжет и едва ли не Божи гняв. Така ли е?
– Едва ли. Господи, какво наказание? Какво са виновни най-бедните? Ако трябваше да раздруса някой, щеше да раздруса Америка или Ирак. Защо са ударени най-бедните и нещастни острови? Може би просто съществува едно предупреждение на природата, че не можем да си играем с нея. Че тя стои над всичко, защото в края на краищата една е истината на човешкия живот. И знаете ли коя е тя? Единствената истина е Смъртта, а какво има зад нея, това никой не е разбрал. Ние си представяме някакъв мрак, а може да е абсолютна светлина. Но понеже никой не знае какво е Смъртта, затова се страхуваме от нея.
– Напоследък вие сякаш страните от вниманието – не се снимате в киното, обикновено отказвате интервюта. Защо?
– Не давам интервюта, защото често се пишат неща, които не съм казал. Въпреки че съм актьор – не обичам публичността и показността. Ако няма за какво да говорим, по-добре да не говорим. Нали човек трябва да има някаква мисъл в главата си. Ето на – тази мисъл, че осъществяваме Бекет по нов начин, различен от самия него. Защото при Бекет всичко е отчайващо абсурдно. Имам предвид и „Очакване на Годо“, и „Краят на играта“ и всички други негови пиеси.
А за киното – не се снимам в чужди продукции. В български филм бих участвал с удоволствие, но те вече не се правят. Харесвам някои американски филми, но не участвам в тях. Не съм на възраст тепърва да уча английски, а като не знаеш езика, се получава ерзац. Но затова пък синът ми Христо Шопов се снима.
– В “Страстите Христови“ той изненада ли ви с нещо?
– Да. Тук за пръв път се поуплаших от него. Поуплаших се от неговото присъствие, от неговата стойност и се запитах – аз познавам ли този човек? Син ли ми е? Оказа се, че не познавам тази светла струя, която лъчи от неговото присъствие на екрана. И за дъщеря си Лиза се радвам много.
– През лятото ставате на 75, това повод ли е за равносметка?
– Аз винаги съм си правел равносметка. Банално е да се каже, че хубавото предстои. Ще се надявам, докато мога. Радвам се, че не съм загубил връзката си с младите хора. Винаги съм я търсил и се радвам на уважението им.
– Живели сте при най-различни режими, как се промениха нацията и нейните управници?
– Много се промениха, макар че „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия“. Ние за много късо време трябваше да направим много повече, отколкото направихме. Но такава е съдбата на народа ни, той е твърде замислен за делника си, твърде изморен от тези 300 години духовно иго, 500 години държавно, 45 години встрани от човечеството. Тези знаци са се отразили на хората. Не можем да върнем оня възрожденски дух, който е бил след Освобождението до 1935-1936 година. Били са години на вдъхновение, на целеустременост на народа ни да направи всичко. Каква интелигенция е имало. Днес тя се стопи – има я, но е много бедна. Малко пари се дават за културата, безбожно малко. А ние ще останем в историята на човечеството само с културата си и със спортните си постижения. Но спортът има тотализатор, ние нямаме. Нашият тотализатор е държавата. Докато като немският, английският, френският, руският народ, ако щете… са в изключителен възход, а ние пак се дръпнахме някъде в последна глуха.
– Вие изиграхте цар Борис III във филма „Цар и генерал“, как ще коментирате политиката на неговия син Симеон Сакскобургготски?
– За политика не ми се говори. Тя ме отвращава заради мудността, с която се движи обществото. Политиците се занимават с някакви интриги вместо с този обеднял, овехтял в мисленето си народ.
– Какво трябва да се направи?
– Няма да е лесно, вие ще живеете по-добре, мен няма да ме има. В близките 10 години ще продължаваме да бъдем бедни, но макар и бавно и мъчително, ще има някакво движение.
– Защо у нас в повечето случаи нещата стават бавно и мъчително?
– Защото България е на кръстопът, кой ли не е минал. Кумани, гърци, турци, рицари, славяни, българи. И на тази благословена земя всеки е хвърлял семе за удоволствие. А не, за да изгради.