Рангел Вълчанов режисира собствените си метаморфози и за 75 години не успя да омръзне нито на хората, нито на себе си

СНИМКА: ВЕНЕТА РАЙНОВСКА

публикувано на 09.11.2003

Почти невъзможно е личност като Рангел Вълчанов да се вкара в рамките на какъвто и да било портрет. Той прилича на онази порода дървета с дебели стволове и огромни клони, които хвърлят шарена сянка и приютяват всякакви птици. Ако ги окастриш, величието им се губи и стават само за средностатистическо бюро. По същия начин е невъзможно да “рендосаш” Рангел в стандартните рамки на журналистически материал. Той държи да остане енигма както за околните, така и за самия себе си. Наблюдава метаморфозите си отстрани и се забавлява с тях вече 75 години. Нещо повече – Вълчанов съвсем съзнателно ги режисира. Достатъчни са няколко кадъра от живота му, за да заподозреш що за птица е.

– Ноември 2003-а.

Режисьорът изпраща две момичета, дошли му на гости. От 40 години той живее на покрива на стара кооперация близо до църквата “Свети Георги”. Таванът е около 40 квадрата, обзаведен е с топлота и вкус. Икони, кръстове и лавици с книги заемат стените на жилището. Тук-там се мярка някоя стара снимка. Най-хубавото в ергенския дом е огромната тераса, облицована в бял мрамор. Прилежно подредените сандъчета с рохка почва подсказват, че обитателят на покрива е прилежен домошар с усет за хармония. Затова е странно, че когато изпраща посетителките си, Вълчанов не казва “Довиждане”, а само ги поглежда мрачно-налудничаво като Ханибал Лектър и процежда: “Прекрасно място човек да се самоубие”. И затваря вратата.

Недоумението е кратко, защото само преди час Рангел Вълчанов е обявил, че е в настроение да се прави на интересен. Освен това няколко пъти е повторил, че може да наприказва куп глупости. Явно и това е част от играта.

– Някъде през 1956-а.

Вълчанов се оказва с един паспорт и две кръщелни свидетелства. В единия от документите е записан с библейското име Архангел, което означава Старши пазител. “Всъщност така са ме кръстили родителите ми. Но като дете много плачех, когато ми викаха Архангел. Другите деца ми се подиграваха и аз исках да ми викат Рангел”, разказва режисьорът. Затова днес има две кръщелни – в едното е с рожденото име Архангел, а другото отразява метаморфозата Рангел. По паспорт също се води Рангел Вълчанов – може би така Рангел пази тайните на Архангел.

– Късната есен на 2002-а.

На тържество в сладкарница “Мати” в НДК близки и почитатели на мъдреца от Калиманица Йордан Радичков празнуват преиздаването на негова книга. Там е и Рангел, който е сред най-старите приятели на писателя. Радичков го поглежда, засмива се и започва да разправя: “Не съм чувал друг човек да псува така, както Рангел. Навремето той поиска да преведе и постави моята “Лазарица” на шопски и аз се съгласих. Толкова псувни през живота си не бях чувал”.

Може би само жените в живота на Вълчанов се досещат къде е скрил ключа за истинското си аз, но режисьорът отклонява темата с лаконичното “Това е предмет на друг обширен разговор”. Признава обаче, че сентенцията “Зад всеки успял мъж стои една велика жена”, може да се окаже вярна. И допълва: “Не е само една. Всяка дава нещо за мен и отнема нещо от мен. Има жени, които дават много повече на мъжа си, без да се афишират. Има далечна подкрепа, която понякога е много по-дълбока. Жената е в много широк спектър. Тя е сестра, твое дете, тя е приятелка, тя е майка. Жената-майка е величествена работа. Цялата метаморфоза от жената любовница до жената майка е удивителна работа. Тя не само репродуцира живота, а и го отглежда с много любов. Голяма радост е това”.

Поетесата Миряна Башева е сред най-колоритните дами в живота на режисьора. Лютите спорове по всякакви теми между тях са станали пословични. Страстите се развихрят най-много около политиката и понеже двамата често са на различни позиции Миряна “обявява Шенген” на Рангел и е способна да не му говори с години.

БЛИЦ ИНТЕРВЮ

Прекаленото знание може да унищожи човека

Гипсов релеф краси терасата на режисьора. Вълчанов го взел от разрушена сграда.

-Г-н Вълчанов, вчера беше Архангел Михаил, празнувахте ли?

От опит знам, че празникът е когато сам го решиш, че е празник. Включително и Нова година, включително и рожден ден. В един момент си казвам: “Днес имам рожден ден. Нищо общо с датата няма, но се чувствам добре”. Понякога някой ден е толкова хубав, че съм го нарекъл Нова година и мога да кажа “Абе на 30 август такава хубава нова година прекарах”. Ето да вземем за пример изборите. За Софиянски е празник, за Александров не е. За Причкапов е празник, за опонента му не. В тоя смисъл, когато някой ти каже “Днес е един празничен ден”, ти питаш “За кого?”.

– Казват, че сте единак, страхувате ли се от стадото?

-Не че се страхувам. Даже понякога много си го обичам, щото иначе ще остана без приятели. Но много често страня. Така от гордост и казвам “Аз съм сам, виж колко съм умен, не съм от стадото”. Дълбоко погледнато, това е пак алиби, за да оправдаеш своето извечно стадно чувство..

– 75 години повод ли са за равносметка?

-Лично аз не си правя равносметка на определена годишнина. Ставам и си казвам, че сигурно е много хубаво щом съм жив и съм живял. Та така. Хората казват “Виж колко лошо време”. Какво значи лошо време? Не го разбирам. Времето си е винаги време, ти решаваш дали е хубаво или не. Защото колко е хубаво да вали сняг и да духа вятър, колко хубаво е после да изгрее слънце. Или пък да вали дъжд и децата да шляпат. Зависи как човек ще го оцени.

-Как живее пенсионерът Рангел Вълчанов?

-Ще говоря малко парадоксално. Щом са решили, че трябва да пенсионират един човек и да спре да работи, някой е решил, че така е правилно. Макар че понякога си казвам “Абе като пенсионират Ростропович ще спре ли да свири. Или пък Бунюел – режисьор на осемдесет е решил да снима. Как може след като е пенсионер. Съгласно правилата стане ли на 65 той трябва да спре, да хвърли камерата, да я счупи и да спре да работи. Това се отнася и за Бах, и за всички. Все ми се струва, че творчеството не подлежи на възрастта. Защото просветление човек може да получи винаги, дори да е съвсем немощен. И обратно – да бъде страшно мързелив и бездеен, когато е млад или пък да направи големи безобразия.

– Вие помните ли вашите безобразия?

-Човек иска да се щади и все мисли за себе си хубаво, затова все си мисля, че не съм правил безобразия. От друга страна, сигурно много безобразия съм направил, но си ги обичам, защото най-малкото, са ми показали, е че този път е бил еднопосочен. Това важи както за предпочитанията ми в изкуството, така и за собствените ми политически заблуди.

-Като говорим за заблуди – българинът склонен ли е да го заблуждават?

-Той е склонен да го заблуждават и да се заблуждава. Но то не идва от това, че е глупав. Всеки човек може да бъде заблуден. Особено в последните 13-14 години, виждаме че се наблюдава едно масово самозаблуждаване, ако мога да кажа самоманипулиране. Не мога да кажа, че това е заговор на някакви тъмни сили. Все ми се струва например, че това нежелание да се гласува е вид изтрезняване, което казва “Аз няма да се заблуждавам повече”. Но не искам да говоря за политика, защото се настървявам.

– Как се настървявате?

-Ами много се ядосвам. Не мога да разбера защо, но така е. Струва ми се че нещата, които трябва да се оправят, са саморазбиращи се. Толкова са естествени и прости. И не мога да разбера защо точно такива саморазбиращи се неща, трябва да причиняват толкова много страдание. Все ми се струва, че тези хора, които управляват са лоши хора. Не може добър човек да прави такива безобразия. Не може да играеш кючек върху нещастието на хората, да си казваш колко съм щастлив и да си лягаш вечерта щастлив “Ох леле, днеска умряха 100 души повече”.

-Как си обяснявате липсата на срам?

-Именно на това, за което говорехме преди малко.

– Киноцентърът направи тържество за юбилея ви и излъчи отново “Лачените обувки на незнайния воин”. Изненада ли ви с нещо собственият ви филм?

-Ще ви разкрия нещо от кухнята на режисьора. Човек не може да гледа филмите си и да си каже “Я, какво е станало от филма, аз отново почвам да го гледам”. Не може да стане така, защото ти си измислил цялата работа. Снимал си го, монтирал си го. Знам всеки кадър – въртейки лентата всеки един кадър преминава и съм го гледал между 5-6 хиляди пъти. Значи трябва да си голям идиот, за да не познаваш филма си. Така че не се изненадвам. Аз мога да разкажа подробно всеки кадър, стъпка, пауза, къде е сбъркано и тъй нататък…Ако има нещо, което да ме притеснява това е, че вашето поколение и следващите нямат точно тоя тип спомени от България – патриархалната България. Отишла си е особен тип духовност и филмът е като епилог на нещо, което безвъзвратно си е отишло. Това е мъката, която усещах, когато правих филма и продължавам да я усещам.

– Защо допуснахме това да се случи?

-Този проблем не е само у нас, а на всички народи. Особено на тези, които бързо и трагично се оправят, като балканските, азиатските и африканските. Свързано е със загубването на хората, които имат особен собствен портрет за света. Той изчезва, защото имаш аутобани, коли, Интернет. И все повече се заместват понятията, въображението се свива. Как изведнъж Хари Потър стана национален герой? Откъде-накъде? Или Супермен и Спайдърмен. Те са образци на героизъм, които са направени от доста слаби търговски мозъци. Ако сте забелязали, всички тия нови герои са с малки главички. Фантазията на детето вече се заменя с бездуховни слабоумни картинки и така са му отнели възможността с най-обикновен картоф да събуди въображението си и да изгради своите неповторими детски мечти!

-Значи сега сме много по-униформени от времето, когато ни караха да носим униформи?

– Сигурно е така. И в това отношение голяма е вината на вестниците. Те трябва да бъдат изправени в съда в Хага, заради унищожителното отношение към нашия език. Майката му разгониха, утрепаха го, подложиха го на аутодафе. Какви са тези безглаголни упражнения. Гледам по телевизията всевъзможни идиоти бръщолевят “супер” и “пауър”.(докарва го с американски акцент). Станахме по-англичани от англичаните и по-американци от американците.

-А кои са най-големите опасности за човечеството?

-Мисля, че това е техническият ламтеж да се прави все повече и повече! Мярката е нарушена. Става опасно. Не съм много готов да отговоря на този въпрос. Само размишлявам. Макар че моите познания са аматьорски, усещам, че има все пак нещо вярно в моята тревога. Може би специалистите в тази област изповядват същите идеи. Дано не греша.

ФИЛМИ И НАГРАДИ

1957 г. – “На малкия остров” печели втора награда за режисура на Международния кинофестивал в Прага и почетен диплом на фестивала в Мелбърн

1962 г. – “Слънцето и сянката” печели наградата за режисура на феста във Варна и наградата на ФИПРЕССИ в Карлови Вари, Чехословакия.

1963 г. „Инспекторът и нощта“ – награда за режисура на форума във Варна

1975 – „Следователят и гората“ печели наградата на Съюза на филмовите дейци. А през 1976 – награда за режисура във Варна

1980 – “Лачените обувки на незнайния воин” – награда за режисура във Варна

1980 г. – Голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за цялостно творчеств

1981 – Голямата награда „Златен паун“ на VІІІ Международен кинофестивал в Делхи отново за филма “Лачените обувки на незнайния воин”

1986 г. Лентата “За къде пътувате” е удостоене с награда за режисура от фестивала във Варна и наградата на Съюза на филмовите дейци

1988 г. “А сега, накъде“ печели Специалната награда на журито и Наградата на критиката на ХХ ФБИФ Варна

1990 г. – Награда „За цялостно присъствие в българското кино”

1990 г. Награда за режисура от Съюза на филмовите дейци за „Немирната птица любов“ 1997 г. – Специалната награда на Международната академия на изкуствата за цялостно творчество